Съпругът ми ми подари сешоар за 300 лева за юбилея, а на колежката си „по приятелски“ плати ремонт на колата за 4 000 лева. Събрах му багажа и го изгоних.

Сутринта на четиридесет и петия ми рожден ден не започна с аромата на свежи цветя или кафе в леглото, а с нервно суетене в кухнята и тежко, лепкаво усещане за тревога, което не ме напускаше вече половин година.
Лежах и гледах тънката пукнатина на тавана, убеждавайки се, че днес ще е различно. Че съпругът ми, Иван, с когото сме заедно от двадесет години, най-после ще си спомни, че не съм просто удобна част от бита, а жена, която някога е обичал.

*

Предварително се бяхме разбрали да не правим шумно празненство в ресторант. Иван се оплакваше от трудности в работата, забавени плащания от клиенти и нуждата „да затегнем коланите“ заради бъдеща почивка.
Аз, като вярна и разбираща съпруга, се съгласих. Два дни стоях до печката, режех салати и печах месо, за да спестя от семейния бюджет и, не дай Боже, да не натоваря мъжа си със стрес.

Иван влезе в спалнята с малка кутия в ръцете, небрежно увита в подаръчна хартия, очевидно купена на касата на близкия супермаркет.

— Честит рожден ден, Елена! — каза бодро и ме целуна по бузата. — Хайде, отваряй. Постарах се, избрах нещо, което наистина ти трябва. Ти все се оплакваш.

Седнах, усещайки как сърцето ми замира в наивно очакване.
Може би нов парфюм? Ваучер за спа, за който често говорех? Или поне бижу — не лукс, а жест?

Разкъсах хартията и видях кутия със сешоар.
Обикновен, евтин, китайски сешоар с неизвестна марка. Отстрани жълтееше етикет с цена, който явно бяха забравили да махнат: 300 лева.

— Старият ти започна да искри още миналия месец — обясни Иван, забелязвайки замръзналата ми усмивка, по-скоро гримаса от болка. — Този е мощен, с три режима. Практичен подарък. Е, какво, не се ли радваш?

Преглътнах буцата в гърлото си.
Искаше ми се да крещя.
Искаше ми се да хвърля тази кутия в стената.

Не защото мечтаех за скъп уред.
А защото този евтин къс пластмаса беше точният символ на отношението му към мен: „става и така“, „няма нужда да харчим“, „тя ще изтърпи“.

Преди няколко месеца си беше купил въдица за 2 000 лева, обяснявайки, че „качествените неща служат с години“.
А за моя юбилей — ден, в който една жена иска да се чувства специална — беше отделил 300 лева от бюджет, който аз самата помагах да пестим.

— Благодаря, Иване — изрекох с мъка. — Много… полезно.

— Е, чудесно! — зарадва се той, без дори да забележи състоянието ми. — Аз отивам да се изкъпя, а ти подреди масата. Скоро ще дойдат гостите.

*

Денят мина като в мъгла.
Усмихвах се, приемах поздравления, сервирах ястията, а вътре в мен растеше черна, празна дупка.

Когато гостите си тръгнаха и аз, изтощена до болки в гърба, миех купища чинии, телефонът на Иван, оставен на масата, изписука кратко.
Иван беше излязъл на балкона да пуши.

Екранът светна.
Контакт: Ирина — Работа Счетоводство.

Съобщението ме накара да изпусна гъбата:

„Ти си моят спасител! Колата върви като нова! Ти си истински мъж. Целувки!“

Въведох кода — четири единици.

История на операциите:
300 лв. — сешоар.
И превод, направен час по-рано.

4 000 лв. — на Ирина.

Отворих чата.

— „Иване, в сервиза съм, сметката е огромна, паникьосана съм…“
— „Не се притеснявай. Веднага ще преведа. Ще върнеш, когато можеш. Вредно ти е да се изнервяш.“
— „Ти си чудо…“

За мен — сешоар.
За нея — четири хиляди.

Месец по-рано го бях помолила за пари за курс масажи за гърба.
Той каза: „Намажи се с мехлем“.

*

Аз търпях.
А тя не биваше да търпи.

Вратата на балкона изскърца.

— Още ли не си приключила? — прозина се Иван. — Хайде да лягаме.

Бавно се обърнах, държейки телефона му.

— Да лягаме? — попитах тихо. — Не, Иване. Тази нощ ще спиш другаде…

Иван ме гледаше така, сякаш говоря на непознат език.
В погледа му нямаше разкаяние — само раздразнение.

— Осъзнаваш ли какво правиш? — прошепна ядосано. — Гониш ме заради пари?

— Не — отвърнах спокойно. — Гоня те заради избора ти. Ти вече го направи.

— Това е просто колежка! Дадох ѝ на заем! — повиши тон той.

— А какви отношения имаш с мен? — попитах. — С жената, която беше до теб двадесет години?

Той се опита да нападне:

— Просто ревнуваш!

Усмихнах се горчиво.

— Не ревнувам от жена. Ревнувам от вниманието ти. От щедростта ти. От желанието ти да бъдеш мъж — но не с мен.

Отворих гардероба и извадих чанта.
Започнах да слагам вещите му. Спокойно.

— Ще съжаляваш — хвърли той. — Кой ще те иска на четиридесет и пет?

*

Погледнах го право в очите.

— Вече съм живяла с човек, на когото не му пуках. И оцелях.

Когато чантата беше готова, я поставих до вратата.

— Остави ключовете.

Той си тръгна, тряскайки вратата.

В апартамента настъпи тишина.
Не празнота — тишина.

На следващия ден открих отделна сметка.
Записах се на масажи.
Изхвърлих сешоара.

Седмица по-късно той ми писа:
„Елена, да поговорим. Осъзнах всичко.“

Не отговорих.

Месец по-късно си купих подарък. Просто защото беше красив.
Защото можех. Защото исках.

Понякога си спомням онази вечер — телефона на масата, сумата на превода, думата „спасител“.
И всеки път разбирам едно:
не спасих брака.
Спасих себе си.

И това беше най-ценният подарък в живота ми.