Тя беше приготвила новогодишната трапеза за дванадесет души — а те се отбиха само за половин час и заминаха при други роднини

Ароматът на пача изпълваше целия апартамент. Мадлен Дюпон надникна във фурната — патицата с ябълки беше изпечена съвършено, коричката златиста, като от снимка в готварска книга. На масата вече се кипреха салатите: руска салата в стъклена купа, херинга под шуба, винегрет, мимоза. Отделно — плато с меса и сирена, туршии от избата, баници с зеле и с месо.

Три дни подред тя почти не излизаше от кухнята. Тридесет и първи декември започна за нея в пет сутринта — трябваше навреме да извади пачата от хладилника, да нареже хляба, да подреди съдовете. Дванадесет комплекта прибори върху голямата маса в хола, която специално беше разтеглила до край.

Дъщеря ѝ Мари със съпруга и двете им деца. Синът Пол със съпругата си и дъщеря им. Племенницата Оливия със съпруга си. И тя самата. Дом, пълен с близки хора — както някога, в най-добрите години.

*

Мадлен се преоблече в празнична рокля — тъмносиня, с проблясващи елементи. Купи я специално за случая, искаше да изглежда елегантно. Подчерта устните си, старателно подреди косата. Погледна отражението си и одобрително кимна.

Часовникът показваше шест вечерта. Гостите се очакваха в седем — за това се бяха уговорили още през ноември. Тя набра номера на Мари.

— Мамо, ще тръгнем след около половин час. Само да облечем Том — и веднага идваме.
— Добре, дъще. Чакам ви.

После се обади на Пол.

— Да, мамо, пътуваме. Скоро ще сме там.

Тя прибра шампанското в хладилника, включи телевизора — вече вървяха празничните концерти. Седна на дивана и зачака.

В седем и половина в апартамента все още беше тихо. Мадлен отново се обади на дъщеря си.

— Мари, къде сте?
— В задръстване сме, мамо. След петнайсет минути трябва да пристигнем.

Точно в осем се обади Пол.

*

— Мамо, ще закъснеем малко. Софи беше забравила подаръците, наложи се да се върнем.
— Нищо, сине. Най-важното е да дойдете.

Тя седеше сама пред подредената маса и гледаше ястията. Патицата изстиваше. Салатите започваха да засъхват по краищата. Пачата си стоеше недокосната — тя особено се гордееше с нея тази година, беше я приготвила по рецептата на майка си, от свински крачета.

В без петнайсет девет най-сетне се чу звънецът. Мадлен се втурна да отвори.

На прага беше цялото семейство. Децата, внуците, племенницата със съпруга си. Шумни, елегантни, с торби и кутии.

— С настъпващата Нова година, мамо!
— Бабо!

Тя ги прегръщаше, целуваше, смееше се. Ето го — щастието. Всички заедно, всички близо.

Гостите съблякоха връхните си дрехи и влязоха в стаята. Децата веднага се втурнаха към елхата — да разглеждат играчките. Възрастните седнаха на масата.

— Нищо себе си, мамо, все едно си отворила ресторант! — възкликна Мари.

*

— За вас се постарах. Хапвайте, не се притеснявайте.

Тя сипваше салати, разрязваше патицата, подаваше баниците. Самата тя почти не се докосна до храната — за нея беше по-важно да гледа как ядат другите и да се радва на това.

Мари взе телефона си, погледна екрана, прочете нещо. Размени поглед със съпруга си.

— Мамо, скоро ще трябва да тръгваме…
— Да тръгвате? — учуди се Мадлен. — Още дори няма десет…

— Трябва да минем и през родителите на Жюл — каза Мари предпазливо, сякаш се извиняваше предварително. — Ще се обидят, ако не се покажем. Само за половин час… най-много за четиридесет минути.

Около масата се спусна неловко мълчание. Някой сведе поглед, някой се престори, че е зает с чашата си. Мадлен усети как вътре в нея нещо бавно се свива — не рязко, а тихо, почти незабележимо.

— А после? — попита тя тихо.
— После… — Мари се поколеба. — После вероятно няма да успеем да се върнем. Там също има трапеза, гости…

Пол побърза да добави:
— Мамо, и ние ще тръгнем. Чакат ни. Решихме да отидем заедно, все пак ни е по пътя.

*

Оливия се усмихна прекалено бодро:
— Сега всички правят така, Мадлен. По малко навсякъде. Важното е, че се видяхме.

Мадлен кимна.
— Разбира се. Важното е, че се видяхме.

Думите прозвучаха равни, почти спокойни. Но вътре нещо окончателно се срина.

Възрастните набързо допиваха шампанското, децата вече обличаха якетата си. Баниците останаха почти недокоснати, патицата — наполовина цяла.

— Мамо, наистина само за малко — Мари я целуна по бузата. — Разбираш, нали?
— Разбирам — отвърна Мадлен.

Вратата се затвори твърде бързо. Прекалено бързо. В апартамента веднага стана празно и глухо, сякаш някой изведнъж беше изключил звука.

Мадлен се върна в хола. Голямата разтегната маса изглеждаше странна и неуместна: дванадесет комплекта прибори, дванадесет стола — и само тя. Машинално събра салфетките, покри патицата с фолио и просто седна.

Десет минути преди полунощ си наля малко шампанско. Малко. За символ.

*

— Честита Нова година, Мадлен — каза тя на глас.

В полунощ телефонът завибрира: „Честита Нова година, мамо!“. Снимка — всички около друга маса, усмивки, фойерверки зад прозореца.

Тя погледна екрана и остави телефона настрани. Не намери думи да отговори.

По-късно прибра съдовете, сгъна покривката, прибра масата. Закачи роклята в гардероба — дори не се беше намачкала.

Преди да си легне, Мадлен дълго стоя до прозореца. Някъде в далечината избухваха последните фойерверки. Вътре нямаше болка — само тишина.

И в тази тишина тя ясно разбра: повече няма да прави това.
Следващата Нова година — ако пожелае — ще подреди трапезата само за себе си.
И това ще бъде достатъчно.