— Сестра ми чака дете, така че твоят кабинет вече ще бъде детска стая! А ти, Лидия, си напълно безсърдечна! — заяви съпругът, разтваряйки широко вратата и пускайки зълвата в МОЯ апартамент.

Лидия се прибираше късно — както обикновено. Работата отново я беше затрупала: клиентка за пореден път се беше боядисала и изведнъж решила, че интериорът вече трябва да подхожда на новия цвят на косата ѝ. Абсурдно, разбира се, но за такива капризи се плаща добре, и Лидия си позволи само една-единствена въздишка — в трамвая, когато една пътничка изпусна торба с лук и я удари с лакът.
У дома трябваше да е спокойно — да ухае на чистота и на сутрешното кафе, което тя сама си приготвяше.

*

Този апартамент беше нейната гордост. Три стаи, високи тавани, просторен коридор, балкон — рядкост за възрастта ѝ. Купила го беше сама, още преди брака. Докато приятелките ѝ събираха пари за дивани и гардероби, Лидия работеше нощем, броеше всяка стотинка и на трийсет години беше постигнала невъзможното. Затова често повтаряше с тиха усмивка: „Моята крепост“.

Тя пъхна ключа в ключалката, но вместо тишина я посрещна женски смях. Звънък, лек, дразнещ — като лъжица, удряща се в тенджера.

В коридора имаше два чифта пантофи. Едните — на съпруга ѝ, стари, с изтъркана подметка. Другите — розови, с пухкави ушички.

— Лидия, здравей! — от кухнята изскочи Мари, сестрата на съпруга ѝ. С разтегната тениска, боса, с разрошена опашка и ръка върху заобления си корем. — Дойдох при вас!

Лидия замръзна, сякаш я бяха залели с ледена вода.

— При нас? — попита бавно, докато сваляше якето си. — А откъде имаш ключове?

— Какви ключове? — изкикоти се Мари. — Виктор ме пусна. Айде де, не се дръж като към чужда.

Лидия влезе в кухнята. На масата седеше свекървата — мадам Лоран, с вечно стиснати устни, сякаш недоволството беше част от лицето ѝ. На масата — купешки банички и буркан с кисели краставички.

— О, стопанката се върна, — проточи тя. — Поседяхме си, поговорихме. Нали нямаш нищо против Мари да поживее малко при вас?

— Малко — това колко време? — гласът на Лидия потрепери, макар че се стараеше да говори спокойно.

*

— Докато роди, — леко отговори мадам Лоран. — Апартаментът ти е просторен, деца така или иначе нямате, поне племенникът да има място.

Въздухът сякаш се сгъсти.

— Мамо, хайде да не започваме, — опита се да се усмихне Виктор. — Лид, разбери, на Мари ѝ е тежко, изоставиха я.

— Не „изоставиха“, — подсмръкна Мари. — Просто… не е неговото дете. Случва се.

Лидия пое дълбоко въздух. Ръцете ѝ трепереха.

— Виктор, дори не ти ли хрумна да ме попиташ?

— Какво има да се пита? — сви рамене той. — Тя е моя сестра, няма къде да отиде.

— Напомням ти, че апартаментът е мой, — бавно каза Лидия.

Свекървата веднага вирна брадичка:

— Пак твоето „мой, мой“. Къде ти е добротата? Време е вече и ти да раждаш деца, а не само за стени да мислиш!

Настъпи звънтяща тишина.

— Не бъркайте нещата, — рязко отвърна Лидия. — Да реша дали да имам деца или не е мое лично решение. Както и апартаментът — той е моя собственост.

Мари притисна ръка към корема си, очите ѝ се напълниха със сълзи:

— Лид, защо така? Наистина ли не ти е жал за мен?

— Жал ми е само за едно, — Лидия погледна съпруга си. — Че мъжът ми дори не сметна за нужно да говори с мен.

*

Виктор отмести поглед.

— Чист егоизъм! Жена без сърце! — извика мадам Лоран.

Лидия погледна чантата на Мари, от която вече се подаваха бебешки дрешки.

— Днес няма да останете тук, — спокойно каза тя. — Утре ще говорим.

— Полудя ли?!

— Не, — отвърна Лидия. — Просто няма да превърна дома си в склад за чужди проблеми.

Вечерта не завърши с помирение, а със студен разрив.

 

На сутринта Лидия беше събудена от тропота на съдове.
Не обичайния тих звук, а дразнещ грохот.
Тя излезе в коридора — и замръзна.

Мари стоеше до печката — облечена в халата на Лидия. Същия, с ръчно подшития колан. Пържеше яйца и весело си тананикаше:

— Викторе, ела по-бързо, докато е топло!

Съпругът се появи по анцуг, сънен и доволен.

*

— Ммм, колко хубаво мирише! Лид, представяш ли си, сестра ми ни прави закуска.

Лидия мълчаливо седна на масата.

— Защо си толкова намръщена? — усмихна се Мари. — Малко подредих шкафовете ти. Всичко стоеше толкова скучно. Добавих моите бурканчета, витамини. Нищо, нали?

Лидия погледна рафта.
Там, където бяха подправките ѝ, сега стояха подредени чужди контейнери.

— Нищо, — тихо каза тя. — Само повече не пипай моите неща.

Мари превъртя очи:

— Айде де, защо си толкова нервна? Аз съм си като у дома…

Тези думи превключиха нещо в Лидия.

— „Като у дома“ е, когато питаш за разрешение, — равномерно каза тя. — А не когато изтриваш стопанката от собствения ѝ дом.

— На бременните не им е полезно да се нервират, — изсумтя Мари.

— Тогава трябва да стоиш по-малко тук, — отвърна Лидия.

*

Виктор се намръщи:

— Пак ли започваш? Нали се разбрахме спокойно да говорим.

— Не, Виктор, — погледна го право в очите тя. — Ние за нищо не сме се разбрали. Ти просто реши вместо мен.

— Няма да изхвърлим бременна жена на улицата!

— А да я настаниш без моето съгласие — това нормално ли е?
Гласът на Лидия трепереше, но тя не отмести поглед.
— Поне веднъж попита ли какво искам аз?

Мари демонстративно въздъхна:

— Виждаш ли, казвах ти — тя ме мрази.

— Не мразя теб, — рязко отвърна Лидия. — Мразя това, че ме заличавате.

Настъпи тишина.
Само часовникът отброяваше секундите.

Лидия влезе в спалнята и отвори гардероба.
Грижливо подредените ѝ дрехи бяха избутани. Рафтовете бяха заети от бебешки одеялца и пакети с надпис „baby“.

Тя затвори гардероба. Бавно.

Върна се в кухнята.

— Зела си моята спалня.

— На дивана ме боли гърбът, — сви рамене Мари. — Опитай се да ме разбереш.

— Това е временно, — намеси се Виктор.

*

Лидия се усмихна кратко. Студено.

— Най-страшното е, че ти наистина вярваш в това.

Тя извади папка с документи и я сложи на масата.

— Това е нотариалният акт. Апартаментът е на мое име. Купен преди брака.
Пауза.
— А това е молбата за развод. Попълних я през нощта.

Мари пребледня:

— Ти… сериозно ли говориш? Заради мен?

— Не, — спокойно отвърна Лидия. — Заради себе си.

Виктор не намери думи.

— Имате един час, — каза Лидия. — Да си съберете нещата и да си тръгнете. Не ви гоня — връщам си пространството.

— Майка няма да ти го прости! — извика Мари.

— Нека опита, — отвърна Лидия. — Вече не ме е страх.

След час вратата се затвори.

— Ще съжаляваш, — хвърли Виктор.

*

Лидия го погледна спокойно. Без гняв. Без сълзи.

— Съжалявам само за едно — че не го направих по-рано.

В апартамента се възцари тишина. Истинска.

Лидия отвори прозорците, пое дълбоко въздух и се погледна в огледалото.

— Моята крепост, — прошепна тя. — И този път — наистина моя.