— „Жената ти, както виждам, изобщо не умее да угажда на гости. Трябва по-добре да я възпиташ“, възмути се братът на мъжа.

Анна стоеше до хладилника и гледаше календара така, сякаш беше нейният личен враг. Петък. Сърцето ѝ неприятно се сви. Значи утре ще дойдат. Как по часовник. Веднъж на два месеца. Не посещение — стихийно бедствие. Тя вече ясно си представяше как Сергей със своята Наталия и двете им деца отново ще нахлуят в двустайния им апартамент, изпълвайки всяко ъгълче, въздуха и търпението ѝ.

— Скъпа, нали не си забравила, че утре идва Сергей? — долетя от хола гласът на Олег, който, сякаш нищо не ставаше, гледаше новините.

Забравила. Разбира се. Такова нещо се забравя само в кошмарите.

*

— Помня, — кратко отговори Анна, изваждайки месото от хладилника. Трябваше да се подготви за обсадата.

Сергей беше с пет години по-голям от Олег и смяташе това за пожизнено право да поучава по-малкия си брат. След като отвори строителна фирма някъде в провинцията, самочувствието му скочи до небето. Три багера, бригада от осем души — и корона на главата. Анна отлично знаеше, че бизнесът му не върви чак толкова блестящо, както той разказваше, но Сергей упорито играеше ролята на „големия човек“.

Олег работеше като инженер в проектантски институт. Проектираше мостове, пътища, транспортни възли. Имаше стабилна заплата и уважението на колегите си. Но за Сергей това беше просто „седене в канцелария“ и „липса на амбиции“.

На следващия ден точно в два часа се чу звънецът. Анна се погледна в огледалото: домашна тениска, дънки, косата небрежно вързана. Чудесно. Колкото по-малко гостоприемна изглеждаше — толкова по-добре.

— Анче! Най-после! — Сергей нахлу в антрето като ураган. След него — Наталия и децата, Денис и Марийка. — Е, как я карате тук?

— Добър ден, — Анна насили усмивка.

Сергей огледа антрето с критичен поглед:

— Ремонтът все същият. Нали ти казвах — отдавна трябваше да подновите. Тапетите вече са износени.

Наталия междувременно оглеждаше апартамента:

— Анче, още ли не сте сменили дивана? Изглежда някак… уморен.

*

Децата включиха телевизора и се насочиха към хладилника.

— Нека вземат, — махна с ръка Сергей. — Ние сме семейство.

Анна стисна устни. Семейство. В което тя някак винаги беше прислугата.

В шест часа масата беше сложена. Супа, салата и гулаш, който се беше задушавал три часа.

— Охо! Цял ден ли готви? — подхвърли иронично Сергей.

— Почти, — сухо отвърна Анна.

— Напразно си се старала. Ние не сме капризни.

Той опита гулаша, пожъвка и се намръщи:

— Месото е жилаво.

— Нормално е, — намеси се Олег.

— Ти нищо не разбираш. Наталия у нас готви — пръстите да си оближеш. А това… — той побутна чинията с вилицата. — Анче, донеси нещо друго. Това не става за ядене.

— Няма друго топло ястие, — спокойно отвърна тя.

— Как така няма?! А ако на гостите не им харесва?

— Тогава да ядат салатата.

Сергей се облегна назад на стола:

— Олеже, чуваш ли? Жената ти изобщо не умее да посреща гости. Трябва по-добре да я възпиташ.

*

Анна бавно се изправи. Взе своята чиния. Приближи се до Сергей — и изля гулаша право в скута му.

— Ти луда ли си?! — изкрещя той.

— А сега ме слушайте внимателно, — спокойно каза Анна. — Или си тръгвате веднага, или следващото ще е тенджерата.

— Как смееш?! Това не е твой апартамент!

— И не е твой, — Анна усука кухненската кърпа. — Навън. Веднага.

Сергей отстъпи и извика:

— Олеже! Ти ще мълчиш ли още?!

Тишината в стаята стана плътна. Дори децата замръзнаха. Олег бавно се изправи от масата. За първи път от години Анна го видя не объркан и не виновен — а уморен. Дълбоко. Окончателно.

— Сергей, — каза той тихо, но всяка дума уцелваше право в целта. — Сега взимаш семейството си и си тръгваш.

— Какво?! — Сергей се изправи, забравяйки дори за петната по панталона. — Ти полудя ли? Тя изля храна върху мен!

— А ти го правиш с нея вече три години, — прекъсна го Олег. — С думи. С пренебрежение. С унижения. И повече няма да се правя, че нищо не се случва.

Наталия притисна Марийка до себе си и прошепна:

*

— Сергей, да си ходим… Това не е нормално.

— Мълчи! — изръмжа той, но вече без предишната увереност.

Анна стоеше до него и изведнъж осъзна: вече не я беше страх. Нито от крясъците му. Нито от „авторитета“ му. Нито от присъствието му.

— Винаги идваше тук като стопанин, — продължи Олег. — Критикуваше дома ми, работата ми, жена ми. А аз позволявах. От слабост. От навик. Но от днес — стига.

— Избираш нея?! — Сергей посочи Анна с пръст.

— Избирам семейството си, — спокойно отвърна Олег. — И това е тя.

Тези думи прозвучаха като щракване на ключалка.

Сергей постоя още няколко секунди неподвижно, после рязко грабна якето си.

— Запомни това, братко. Ще съжаляваш.

— Не, — тихо каза Анна. — Ти ще съжаляваш, че така и не се научи да уважаваш чуждите граници.

Наталия вече дърпаше децата към вратата. След миг тя се тръшна — и всичко свърши.

Анна бавно се отпусна на стола. Ръцете ѝ трепереха.

— Прости ми, — каза Олег. — Трябваше да го направя отдавна.

— Важно е, че го направи сега, — отвърна тя.

Те мълчаливо разчистваха масата. Без бързане. Без напрежение. Като хора, които най-сетне са свалили тежък товар от плещите си.

Късно през нощта Анна отново погледна календара. За първи път от много време датите вече не я плашеха.

Петъците престанаха да бъдат страшни.

А в дома им се настани тишина — истинска.