Богаташ заведе чистачка „за пред хората“ на преговори. Един неин въпрос преобърна сделката и кариерата му

Ричард влезе в помощното помещение без да почука — така се влиза там, където не чакат хора, а се обслужват функции.
Клара миеше пода. Когато се изправи, той вече стоеше пред нея: скъп костюм без нито една гънка, студен парфюм и онзи поглед, с който обикновено не гледат човек, а предмет от интериора, който може да бъде преместен.

— Утре вечер имам преговори. Нужна ми е жена до мен. За солидност — каза той сухо. — Ще седите, ще мълчите, ще кимате, ако поискам. Два часа, не повече. Ще ви платя толкова, колкото получавате тук за три смени.

Клара подпря мопа до стената, бавно свали гумените ръкавици и внимателно ги постави върху кофата.
Той очакваше отговор не като човек, който наистина пита, а като такъв, който вече е решил всичко. Заради дълговете. Заради болната майка. Защото — както му се струваше — тя нямаше избор.

— Какво да облека? — попита тя спокойно.

— Нещо тъмно и скромно. Най-важното — мълчете. Напълно. Разбрахме ли се?

*

Тя кимна.
Ричард се обърна и излезе, дори без да затвори вратата след себе си — сякаш присъствието ѝ не заслужаваше такива дреболии като уважение.

Ресторантът беше от онези места, в които в менюто няма цени, а сервитьорите гледат над главите на хората.
Клара вървеше след Ричард, усещайки как чуждата рокля я стяга в раменете, а неудобните токчета — взети назаем от съседка — отзвучават с болка при всяка крачка.

На масата вече ги чакаха двама мъже: едър мъж с тежки клепачи и безизразно лице — партньорът, и слаб адвокат с папка на име Томас.

Ричард я представи небрежно, почти лениво:

— Клара. Далечна роднина. Понякога помага с документи.

Партньорът я погледна за миг с оценяващ поглед и веднага се върна към менюто.
Томас изобщо не вдигна глава.

Клара седна, сложи ръцете си в скута и направи онова, което умееше най-добре — стана невидима. Така, както ѝ се беше налагало да бъде години наред.

Те говореха за срокове, логистика, цифри.
Ричард беше добър — уверен, бърз, точен. Не се запъваше, не се колебаеше, говореше така, сякаш сделката вече му принадлежеше.

*

Партньорът слушаше, понякога кимаше, но в очите му оставаше предпазливост — онази, която не може да се скрие зад учтива усмивка.

Клара не докосна храната. Седеше изправена, гледаше през прозореца, слушаше наполовина, макар че всяка дума автоматично се закачаше за съзнанието ѝ — стар навик.

Когато поднесоха десерта, Томас извади договора и го сложи пред Ричард.
Той прехвърли страниците с поглед и уверено каза:

— Всичко е наред.

Партньорът неочаквано погледна Клара и се усмихна иронично.

— Ричард, казахте, че вашата роднина работи с документи?

Ричард едва забележимо се напрегна.

— Архивна работа. Нищо сложно.

— Тогава нека прочете този текст на глас — Томас ѝ подаде листа и посочи реда с пръст. — Щом разбира.

*

В гласа му имаше толкова отрова, че Клара усети как нещо вътре в нея рязко се сви.
Не от страх. От гняв.

Двадесет и две години тя беше стояла пред класове, обяснявала, анализирала, разнищвала текстове, които такива като Томас четат със речник и коментари.
А сега седеше тук — в чужда рокля, в ролята „за пред хората“ — и я проверяваха дали изобщо може да чете.

Тя взе листа.
Прочете абзаца ясно, равномерно, без нито едно запъване. Гласът ѝ не трепна — професионалната памет не я подведе.

Като приключи, Клара остави хартията на масата и погледна право адвоката.

— Имам въпрос — каза тя спокойно. — Защо в точката за сроковете на доставка не е уточнено за какви дни става дума — календарни или работни?

В залата стана по-тихо от преди. Не демонстративно — просто пауза, в която дори звънът на чашите се стори излишен.

Томас първи отмести поглед. Бавно оправи папката, сякаш се надяваше да скрие в нея собственото си раздразнение.

— Защото… — започна той и замлъкна.

*

Партньорът повдигна вежда и се обърна към него.

— Защото какво, Томас?

Ричард рязко погледна към Клара. За първи път тази вечер в погледа му нямаше превъзходство — само гняв и зле прикрита тревога. Тя беше нарушила основното условие. Тя беше проговорила. И го беше направила не така, както той очакваше.

— Ако не се уточни видът дни — продължи Клара, без да повишава глас, — сроковете могат да се удължат почти с една и половина пъти. Формално — без нарушение на договора. Особено ако доставката попадне в празничен период. Това е стандартна вратичка.

Партньорът бавно се облегна назад.

— Интересно — каза той. — Много интересно.

Ричард се опита да се намеси:

— Това е техническа формулировка, ще го уточним по-късно…

— Не — спокойно го прекъсна партньорът. — „По-късно“ не работи в договори за такива суми.

Той насочи погледа си към Клара — вече без усмивка, внимателно, оценяващо.

— Казахте, че понякога сте работили с документи?

Тя едва забележимо се усмихна — не с устни, а с очи.

*

— Преди. Преподавах анализ на текст. Дълго време.

Томас пребледня.

— Тогава — партньорът почука с пръст по договора — обяснете ми и това. Клауза за неустойките. На пръв поглед всичко изглежда чисто… но имам усещането, че някой се опитва да ме направи крайно отговорен.

Клара отново взе документа. Този път — без бързане. Прелисти една страница, после още една, спря се и се вгледа във формулировките.

Ричард седеше със стисната челюст. Изведнъж с болезнена яснота осъзна, че вече не контролира ситуацията. Жената, която беше довел като декорация, престана да бъде фон. И го направи твърде уверено.

— Наистина се опитват да се застраховат за ваша сметка — каза Клара след миг. — Неустойката е едностранна. Ако доставчикът забави — отговорността е размита. Ако вие — фиксирана неустойка, без горна граница. Това не е партньорство. Това е капан.

В залата отново увисна тишина. Този път — тежка.

Партньорът бавно затвори менюто.

— Сделка няма да има — каза той, гледайки Ричард. — Поне не при тези условия.

Ричард отвори уста, но не намери думи. Гледаше Клара така, сякаш я виждаше за първи път. И, може би, наистина я виждаше.

— А вие — партньорът се обърна към нея — не бива да работите с моп. Ако някога решите да смените сферата — дайте ми знак.

*

Той остави визитката на масата.

Десет минути по-късно излязоха от ресторанта. Студеният вечерен въздух ги удари в лицето. Ричард вървеше мълчаливо, рязко, без да гледа наоколо. До колата спря.

— Нямахте право — каза той през зъби. — Ясно казах — да мълчите.

Клара свали палтото си и внимателно го постави на седалката до себе си.

— Казахте ми да мълча, защото бяхте сигурен, че нямам какво да кажа — отвърна тя спокойно. — Сгрешихте.

Той се усмихна злобно.

— Мислите ли, че спечелихте тази вечер?

Тя го погледна. Дълго. Без предизвикателство. Без молба.

— Не — каза Клара. — Просто престанах да бъда „за пред хората“.

Тя затвори вратата и си тръгна — със същите неудобни токчета, с болката в краката и със странно, ново усещане вътре в себе си.
Не триумф. Свобода.

А Ричард остана до колата — с визитката на седалката на пътника и със сделка, която се разпадна не заради цифрите.

А заради един въпрос, който той смяташе за невъзможен.