— Ти тук си никой, докато майка ми седи на тази маса!

Клара стоеше до прозореца с чаша кафе в ръцете и гледаше града. Този апартамент беше нейната гордост — резултат от пет години упорит труд, извънредни часове и строги икономии. Светъл двустаен апартамент в нова сграда, с големи панорамни прозорци и гледка към парка. Без ипотека, без кредити. Всеки квадратен метър беше платен лично от нея.

Клара работеше като мениджър „Снабдяване“ в международна търговска компания. Често поемаше допълнителни проекти, отказваше се от отпуски и забавления. Вървеше към целта си стъпка по стъпка — и я беше постигнала.

Преди три години в този апартамент се нанесе Лука.

Запознаха се случайно — на парти у общи познати. Висок, уверен, с мека усмивка и спокоен поглед. На Клара ѝ хареса начинът, по който говореше — без натиск, но уверено, и най-вече как умееше да слуша, без да прекъсва.
Започнаха да се срещат. След половин година той ѝ предложи брак.

По онова време Лука живееше под наем в малко студио в покрайнините на града. Когато стана дума за съвместен живот, всичко се получи от само себе си — той се премести при Клара. Апартаментът беше просторен и уютен — място имаше. Клара не възрази. Обичаше го. Искаше да бъде с него.

*

Първата година беше почти идеална.
Заедно избираха мебели, обсъждаха цветове, готвеха вечер. Лука работеше като програмист и често стоеше до късно пред компютъра. Печелеше добре, плащаше за храната, понякога купуваше техника или нещо за дома.
Но сметките, ремонтите и по-големите разходи бяха за сметка на Клара. И това изглеждаше логично. Апартаментът беше неин.

Майката на Лука, Моника, живееше извън града, в собствена къща. Вдовица. Синът ѝ беше всичко за нея.
В началото идваше рядко — веднъж месечно. Носеше домашни сладкиши, разпитваше за живота им, пиеше чай. Клара приемаше тези посещения спокойно.
„Нормална свекърва“, мислеше си тогава.

Но постепенно всичко се промени.

Първо посещенията станаха веднъж на две седмици. После — всяка седмица. А след това — по два пъти седмично.
Моника започна да идва без предупреждение.

— Лука, сготвих супа и ви я донесох — казваше тя, влизайки в кухнята с голяма тенджера.
— Благодаря, мамо — усмихваше се той.

Клара също се усмихваше. Но вътре усещаше напрежение.
Не обичаше някой да нахлува в личното ѝ пространство без разрешение.

После започнаха съветите. Първоначално — уж между другото.

— Клара, прозорците отдавна не са мити. Виж петната.
— Има прах върху шкафа. Ти изобщо чистиш ли?
— Кюфтетата ги пържиш неправилно. Дай, ще ти покажа.

Клара стискаше зъби и кимаше.
Все пак това беше майката на съпруга ѝ. Трябваше да търпи.

Един ден се прибра от работа по-рано от обикновено.
Отвори вратата — и видя Моника в кухнята, да пренарежда съдовете в шкафовете.

— Моника? — учудено попита Клара. — Как влязохте?
— Лука ми даде ключовете — отвърна спокойно тя. — За да мога да идвам, когато е нужно. Реших да поразчистя. Тук е разхвърляно.

Клара замръзна.
Ключовете. Той ѝ беше дал ключовете. Без да я пита.

Вечерта тя попита:

*

— Лука, вярно ли е, че си дал на майка си ключовете?
— Да — сви рамене той. — И какво от това?
— Можеше поне да ме попиташ.
— Клара, това е майка ми. Тя помага.
— Но това е моят апартамент.
— Ние сме семейство. Всичко е общо.
— Апартаментът е на мое име. Искам да знам кой влиза.
— Не прави сцени. Майка ми знае по-добре как се води домакинство. Има опит.

От този ден нататък Моника идваше когато си поиска.
Клара се прибираше — свекървата готвеше.
Влизаше в хола — Моника бършеше прах.
Отиваше в банята — Моника сгъваше прането.

— Можехте поне да предупреждавате — казваше внимателно Клара.
— Защо? Аз не съм чужда.

Моника започна да командва.
Пренареждаше вещи. Критикуваше. Решаваше.

— Тези пердета са ужасни.
— Вазата не е на мястото си.
— Тези цветя са увехнали, трябва да се изхвърлят.

Клара се опитваше да говори спокойно.
Лука винаги заставаше на страната на майка си.

— Тя се старае.
— Ти си прекалено чувствителна.
— За теб семейството нищо ли не значи?

Минаха две години.

Клара се чувстваше като гост в собствения си апартамент.

Наближаваше рожденият ѝ ден. Двадесет и осем години.
Реши да го отпразнува у дома. Покани приятелки и колеги. Купи любимата си торта — с ягоди и бял шоколад.

Искаше поне за един ден да се почувства стопанка.

*

Лука покани майка си.

Моника пристигна първа.
Огледа масата с критичен поглед.

— Сериозно ли така си подредила?
— Какво не е наред?
— Всичко. Приборите са грешно подредени. Ти изобщо знаеш ли правилата?

Започна да мести чиниите.

— Моля ви, оставете — тихо каза Клара.
— Искам гостите да не си помислят, че си лоша домакиня.

На масата Моника седна на почетното място.
На мястото на Клара.

— Това е моето място — каза Клара.
— Аз съм по-възрастна. На мен ми се полага.

Лука мълчеше.

Когато внесоха тортата, Моника се намръщи.

— Какво е това?
— Торта.
— Аз такова не ям. В нашето семейство купуваме истински десерти, не такива безвкусици.

Клара замръзна.
Бавно остави ножа на масата.
Вдигна поглед и погледна свекърва си.

И в този момент в стаята стана неестествено тихо.

*

Клара не повиши глас.
И това беше по-страшно от всеки вик.

— Моника — каза тя бавно, — сега ще станете от тази маса.

В стаята настъпи тишина. Приятелките замръзнаха, колегите сведоха очи. Лука рязко вдигна глава.

— Клара, какво правиш? — изсъска той.
— Говоря спокойно — отвърна тя. — Станете. Това е моето място.

— Забравяш се — каза студено Моника. — Аз съм майката на мъжа ти.

Клара погледна Лука.
Дълго. Внимателно. Сякаш го виждаше за първи път.

— Кажи ѝ — прошепна тя. — Кажи ѝ, че това е моят апартамент. Че това е моят рожден ден. Кажи нещо.

Лука отмести поглед.

— Майка не е искала да те обиди — промърмори той. — Реагираш прекалено остро.

Нещо в Клара окончателно си дойде на мястото.
Като последното парче от пъзел.

Тя се обърна към гостите.

— Извинете ме. Трябва да изляза за малко — каза спокойно, почти официално.

Отиде в спалнята. Затвори вратата. Седна на ръба на леглото. Няколко секунди гледаше в една точка. Ръцете ѝ трепереха — не от слабост, а от яснота.

Отвори гардероба. Извади папка с документи.
Върна се в хола.

— Лука — каза тя високо, за да чуят всички, — нека изясним нещо.

Той стана раздразнен.

— Сега не е моментът.
— Точно сега е моментът.

*

Клара сложи папката на масата.

— Апартаментът е на мое име. Изцяло. Ти не си собственик. Никога не си бил.
— И какво от това? — усмихна се подигравателно Моника. — Вие сте семейство.
— Не — каза Клара, гледайки я право в очите. — Семейство означава уважение към границите. А вие ги потъпкахте тук.

— Ти си неблагодарна! — избухна Моника. — Аз всичко правех за вас!
— За себе си — спокойно отвърна Клара. — Не за мен.

Тя се обърна към Лука.

— Ти даде ключовете без мое съгласие. Позволи на майка си да командва в моя дом. Мълча, когато ме унижаваха. И днес — на рождения ми ден — отново не избра мен.

Лука пребледня.

— Клара, ти преувеличаваш.
— Не. Просто спрях да търпя.

Тя пое дълбоко въздух.

— Имаш един час да си събереш нещата.

В стаята се разнесе шепот. Приятелките въздъхнаха, колегите се размърдаха неловко.

— Нямаш право така просто да изгониш сина ми! — извика Моника, скачайки.
— Имам — отговори Клара. — И го правя сега.

Лука я гледаше, сякаш виждаше непозната.

— Ще съжаляваш.
— Съжалявам само, че не го направих по-рано.

Без да каже дума, той отиде в спалнята.
След час стоеше в коридора с чантите. Моника се суетеше до него, хвърляйки злобни погледи към Клара.

— Още ще разбереш каква грешка правиш — прошепна тя.
— Вече разбрах — спокойно отвърна Клара и затвори вратата.

В апартамента настъпи тишина.

*

Клара бавно се върна в хола. Погледна масата. Тортата. Свещите, които така и не бяха запалени.

Приятелките се приближиха до нея.

— Беше невероятна — прошепна една от тях.

Клара за първи път тази вечер се усмихна.

Тя разряза тортата.
Седна на своето място.
Запали свещите.

И за първи път от дълго време се почувства господарка не само на апартамента —
а и на собствения си живот.