— Къде са парите от нашата сметка?! Обещах ги на майка ми! Ти ги открадна!

Анна за първи път наистина обърна внимание на това шест месеца след сватбата. Преди това всичко сякаш се разтваряше в ежедневието, в компромисите, в навика да отстъпва. Тогава ситуацията изглеждаше почти незначителна, почти случайна — Мартин се прибра у дома мрачен, потънал в мислите си, почти не проговори цяла вечер, а после изведнъж, сякаш между другото, каза:

— На мама ѝ трябват десет хиляди. За лекарства.

— Пак ли? — Анна вдигна изненадано поглед. — Но нали само преди две седмици вече превеждахме пари?

— И какво от това? — Мартин се намръщи рязко. — Това е майка ми. Тя посвети целия си живот на мен и сега какво — трябва да броя всяка стотинка?

Анна тогава нищо не каза. Десет хиляди не бяха сума, заради която да се започва скандал. А и моментът не беше подходящ. Въпреки това нещо вътре я бодна неприятно. Не ставаше дума за парите — изобщо не за тях, — а за тона на Мартин. За този раздразнен, обвинителен тон, сякаш тя априори беше от другата страна, сякаш по подразбиране беше против помощта за майка му.

С времето молбите станаха редовни. Първо — за хапчета. После — за спешен ремонт в апартамента. След това — за нов телевизор:
— Старият е много малък, не виждам добре — оплакваше се госпожа Мария Иванова.

Всеки път тя се обаждаше на сина си с треперещ глас, почти плачеше, разказваше колко ѝ е трудно сама, как цялата пенсия отива за сметки, как от притеснение ѝ се вдига кръвното и ѝ се завива свят.

— Мартине, ти разбираш, нямаше да моля, ако не беше крайно необходимо… — вайкаше се тя в слушалката.

*

В такива моменти Мартин стоеше насред стаята със застинало лице и стиснати юмруци, сякаш върху него тежеше невидим товар. Анна виждаше това — и всеки път се чувстваше излишна в тази връзка „майка — син“.

Тя се опита да говори със съпруга си. Внимателно. Много внимателно, подбирайки думите, за да не го нарани, да не предизвика поредния изблик.

— Мартине, може би просто трябва да погледнем колко пари са отишли за майка ти през последните месеци? — започна тя меко. — Не за упреци. Просто за да разбираме бюджета си.

— Какво, водиш си сметки ли? — той я погледна така, сякаш беше казала нещо неприлично.

— Не, не става дума за това — побърза да обясни Анна. — Ние планираме да купим кола. А ако всеки месец изчезват по двадесет или тридесет хиляди, тогава…

— Тогава какво? — гласът му веднага стана рязък. — Предлагаш да се откажа от майка си? Да ѝ кажа: „Извинявай, мамо, но за нас е по-важно да спестяваме за кола“?

— Изобщо не това имах предвид — Анна усети как вътре в нея се надига обида — топла и бодлива едновременно. — Предлагам да го обсъдим заедно. Да определим сума, която можем да отделяме. Може би да ѝ помогнем да си подреди разходите, да проверим за помощи…

— На майка ми не ѝ трябват никакви помощи — прекъсна я рязко Мартин. — Тя работи цял живот и ме отгледа сама, след като баща ми си тръгна. Аз ѝ дължа всичко. Всичко. И ако това не те устройва, тогава…

Той не довърши изречението.

Но тази пауза прозвуча по-силно от всякакви думи.

Той не довърши — и Анна го усети с цялото си тяло. В стаята се спусна тишина, гъста и тежка, като преди буря. Тя гледаше съпруга си и изведнъж ясно разбра: вече не ставаше дума за пари. Дори не за майка му. Ставаше дума за мястото на Анна в това семейство.

— Довърши — каза тя спокойно, макар вътре всичко да трепереше. — Ако това не ме устройва, тогава какво?

Мартин се обърна, направи няколко крачки из стаята, нервно прекара ръка през косата си.

*

— Нищо — промърмори той. — Просто… трябва да разбираш.

— Разбирам — кимна Анна. — Разбирам, че майка ти винаги ще бъде на първо място. Просто не бях сигурна дали аз ще остана поне на второ.

Той рязко спря.

— Пак всичко изопачаваш.

— Не, Мартине. Просто наричам нещата с истинските им имена.

От онази вечер разговорите за пари станаха табу. Мартин продължаваше да превежда пари на майка си — понякога предупреждавайки, понякога вече след факта. Анна забелязваше тегленията, мълчеше, убеждавайки себе си, че всичко е под контрол. Че е временно. Че после ще стане по-лесно.

Но по-лесно не ставаше.

Една вечер Мартин се прибра ядосан, още от вратата хвърли якето си на стола и рязко попита:

— Къде са парите от нашата сметка?!

Анна бавно вдигна поглед от лаптопа.

— Кои точно?

— Не се прави! — повиши той глас. — Тези! Обещах ги на майка ми! Ти ги открадна!

Думата „открадна“ удари по-болезнено от шамар.

— Мартине — каза тя тихо, — ти сериозно ли?

— Напълно! — размахваше телефона си. — Имаше тридесет хиляди! А сега ги няма!

Анна стана, отиде до скрина, отвори чекмеджето и извади папка с документи.

— Не съм ги откраднала — каза равномерно тя. — Преведох ги в друга сметка. Моята.

— Какво?! — пребледня той. — Нямаше право!

*

— Имах — Анна го погледна право в очите. — Това са пари от общата ни сметка. И половината от тях са мои.

— Осъзнаваш ли какво направи?! — извика той. — Майка ми чака! Обещах ѝ!

— А на мен какво обеща, Мартине? — гласът на Анна потрепери, но тя не отмести поглед. — Когато се оженихме? Когато говорехме за бъдещето? За колата? За децата?

Той мълчеше.

— Не съм против да помагаш на майка си — продължи Анна. — Но съм против да ме поставят пред свършен факт. Против обвиненията. И най-вече — против това да ме наричат крадла.

— Ти всичко усложняваш — каза Мартин уморено.

— Не — Анна поклати глава. — Ти всичко опрости. До един-единствен избор. И всеки път избираш не нас.

Два дни по-късно Мартин събра багажа си и отиде при майка си. Тя го посрещна със сълзи, с упреци по адрес на Анна, с разкази за неблагодарни жени, които „отнемат синовете“.

Анна остана сама в апартамента им. И, за своя изненада, усети не болка, а облекчение — сякаш възел, стегнат дълго време, най-сетне се беше развързал.

След седмица Мартин се върна. Не за да се помирят — а за да вземе останалите си вещи.

— Всичко обмислих — каза той, без да я погледне. — Ти трябва да се извиниш. На мен. И на майка ми. Тогава ще опитаме да оправим нещата.

Анна се усмихна. Спокойно. Уверено.

— Не, Мартине — отговори тя. — Вече не дължа нищо. Нито на теб. Нито на майка ти.

Тя затвори вратата след него и за първи път от дълго време разбра:
в тази тишина нямаше самота.
Имаше свобода.