Свекървата настоя за отделен бюджет — а после сама дойде при нас да празнува Коледа с цялата рода.

Маргарет гледаше разпечатания лист така, сякаш държеше в ръцете си официална съдебна призовка. Пръстите ѝ, отрупани с масивни златни пръстени, леко трепереха. На хартията имаше прилежно подредена таблица: пуйка, зеленчуци, подправки, електричество за фурната. В самия край — общата сума и данните на банковата карта.

— Каква е тази подигравка? — гласът ѝ потрепери, този път без обичайната ѝ увереност.

*

Ема стоеше на прага на кухнята с поднос в ръце. От печеното месо се вдигаше апетитна пара, но тя не направи нито крачка напред.

— Вие самата казахте, Маргарет, че всеки трябва да плаща за себе си. Аз просто спазвам правилата, които вие наложихте. Щом преведете парите — ще сервирам вечерята.

В хола, около голямата празнична маса, седеше родата на свекървата — осем души, дошли от съседен регион, за да посрещнат Коледа „както трябва“. Чичо Пол се взираше напрегнато в празната си чиния. Леля Хелън се закашля неловко и започна да оправя салфетката си. Братовчедът Лукас веднага посегна към телефона, преструвайки се, че пише нещо спешно, само и само да не срещне ничий поглед.

— Но това е празник! — възмути се Маргарет, сякаш тази дума трябваше да изтрие всичко.

— За мен последните шест месеца също не бяха празник — отвърна спокойно Ема, без да повишава тон.

Всичко започна през юни. Ема изтегли кредит и купи на съпруга си професионален диагностичен скенер за автомобили. Старото оборудване работеше зле, постоянно забиваше, клиентите се ядосваха и отиваха при конкуренцията. Даниел се прибираше от работа далеч след полунощ — изтощен, с тъмни кръгове под очите и мирис на масло и бензин по дрехите. Ема искаше да му помогне. Да го подкрепи. Да му направи изненада за годишнината от брака им.

Когато Даниел отвори кутията, за миг застина, сякаш не вярваше на очите си, а после я прегърна толкова силно, че ѝ спря дъхът.

— Полудя ли? — прошепна той.

Но в очите му всичко беше ясно — беше щастлив. Истински.

*

Същата вечер се позвъни на вратата. Маргарет. Без предупреждение, както винаги. Тя влезе с уверена крачка, огледа апартамента и веднага забеляза кутията. Попита колко струва. Ема отговори честно.

Реакцията беше бурна.

— Ти вкарваш сина ми в дългова яма! Напълно безотговорна си с парите! — гласът ѝ отекна в стаята.

Даниел се опита да каже нещо, да обясни, да застане между тях, но майка му го прекъсна с толкова остър и властен тон, че той моментално замълча.

— Щом не умееш да смяташ разходите, ще имате отделни бюджети. Напълно отделни. За да не го повлечеш към дъното.

Ема чакаше. Чакаше той да я защити. Да каже поне една дума. Да покаже, че са семейство. Но Даниел просто отвърна поглед, сякаш подът изведнъж стана по-интересен от всичко останало.

На следващия ден разделиха всичко наполовина. Наемът — по равно. Сметките — също. Храната — всеки си купуваше сам. Даниел изреждаше условията със сух, почти служебен тон, без да я поглежда в очите.

*

Животът им се превърна в непрекъсната счетоводна операция. Ема отбелязваше с маркер пакетите с мляко с буквата „Е“. Даниел си купуваше собствен хляб. В хладилника се появиха две ясно разделени зони. В банята — два комплекта продукти, подредени педантично. Веднъж Ема купи препарат за миене на съдове, а вечерта Даниел ѝ преведе точно половината сума — до последната стотинка — с кратко, безлично съобщение в общия им чат.

Почти спряха да си говорят. Готвеха поотделно. Ядяха в един и същи апартамент, но сякаш живееха в паралелни светове, разделени не от стени, а от студена тишина, натрупана обида и неизречени думи.

И тогава дойде Коледа.

Маргарет гледаше Ема, стискайки телефона в ръката си.

— Няма да превеждам нищо — каза тя студено.
— Наистина ли ще правиш това сега?

Ема я гледаше мълчаливо.

В стаята стана прекалено тихо.

— Не — каза Ема спокойно. — Аз просто спазвам правилата. Същите, които вие наложихте.

Даниел седеше на масата със сплетени пръсти. Не гледаше нито майка си, нито жена си. Погледът му беше вперен в покривката, сякаш там можеше да намери изход.

— Сине, кажи ѝ, че това е абсурд — настоя Маргарет.

Той бавно вдигна глава.

*

— Мамо… нали се разбрахме.

— За какво? — изсъска тя. — За това снаха ми да брои стотинки на Коледа?

— За отделен бюджет — каза спокойно Ема. — Предупредих ви, че това важи за всичко. Дори за празниците.

Тишината се сгъсти. Чичо Пол неловко дръпна стола си. Хелън тихо предложи да поръчат пица. Лукас остави телефона и погледна Маргарет раздразнено.

— Мамо — каза накрая Даниел, а гласът му трепереше, — Ема е права.

Думите звучаха несигурно, но бяха изречени.

— Ти избираш нея? — прошипя Маргарет.

— Избирам последствията от собствените ти думи.

Маргарет пребледня. Рязко извади телефона си и набра нещо. След минута телефонът на Ема завибрира. Превод. Пълната сума. До последната стотинка.

— Надявам се, че си доволна — хвърли Маргарет.

Ема погледна екрана, после вдигна очи.

— Благодаря. Сега ще сервирам вечерята.

Тя се обърна към кухнята, но спря.

*

— И още нещо, Маргарет. Това е последният път.

— Последният път какво? — иронично попита свекървата.

Ема се обърна. В гласа ѝ нямаше гняв — само умора и яснота.

— Последният път, когато вие решавате как да живеем. И последният път, когато се съгласявам да бъда удобна.

Коледната вечеря мина в напрегната тишина. Родата ядеше мълчаливо, говорейки за времето и пътя. Маргарет почти не докосна храната. Даниел няколко пъти срещна погледа на Ема, но тя вече не го търсеше.

Късно вечерта, когато гостите си тръгнаха и в апартамента настъпи тишина, Ема разчистваше масата. Даниел се приближи и спря до нея.

— Сърдиш ли се? — попита той.

— Не — отвърна тя. — Аз всичко разбрах.

— Какво?

Ема внимателно сгъна салфетките.

— Че не искам повече да живея като съквартирантка. И че не искам повече да доказвам правото си да бъда съпруга.

Той мълчеше.

— Подадох молба за развод преди месец, Даниел — каза тя спокойно, сякаш говореше за времето. — Просто чаках да видя дали ще го разбереш сам.

Той рязко вдигна глава.

*

— Ти… какво?

— Уморена съм — каза Ема. — От сметки, от надписи по млякото и от тишината. Исках семейство. А получих счетоводство.

Тя взе якето си.

— Къде отиваш? — попита той объркано.

— При приятелка. А после… ще видя.

Вратата се затвори тихо.

За първи път от дълго време апартаментът беше наистина празен.