— Махай се, просякиня! — крещеше ми вслед богатата свекърва.
Тя дори не подозираше, че баща ми — милионер — вече е лишил сина ѝ от наследство…

 

Калина никога не се е смятала за бедна — поне не в онзи унизителен смисъл, който роднините на съпруга ѝ влагат в тази дума. Тя нямаше отделна гардеробна, пълна с обувки Manolo Blahnik, и не прекарваше зимните си ваканции, отпивайки коктейли на ослепително белите плажове на Малдивите, както правеше Силвия, сестрата на Иван. Но имаше нещо, което ѝ се струваше много по-важно от парите — любовта. Или поне онова чувство, което тя приемаше за любов.

Историята на Калина и Иван започна в последната година в университета — сякаш излязла от страниците на роман. Той — любимецът на курса, висок, харизматичен наследник на голяма строителна компания. Тя — спокойна, умна девойка от малко градче на име Зеленец, пристигнала в столицата с един куфар и сърце, пълно с надежди.

*

Миналото ѝ беше ясно и просто, като гледката от прозореца на родния дом. Майка ѝ беше починала рано, а баща ѝ — Андрей Николов Димитров, учител по история — я беше отгледал сам. Калина помнеше тихата им къща в покрайнините на града, обрасла с люляк, старите книги с пожълтели страници и дългите вечерни разговори на чай. Баща ѝ я беше научил на най-важното — да цени не притежанието, а същността.

— Цялата тази външна показност е празен прах, дъще — казваше той. — Важно е вътре да имаш здрав гръбнак.

Калина вярваше в тези думи и живееше според тях. Никога не искаше излишно от баща си, влезе в университета с държавна издръжка и още от първи курс работеше, за да не бъде бреме за него.

Когато Иван — най-желаният ерген в университета — започна да ѝ обръща внимание, Калина дълго не можеше да повярва. Той не я обсипваше със скъпи подаръци, но щедро ѝ даваше времето и грижата си: носеше ѝ горещо кафе в библиотеката, разхождаше се с нея с часове по заснежените алеи, слушаше внимателно разказите ѝ за Зеленец. В погледа му тя виждаше искреност. Той признаваше, че е уморен от изкуствения свят на блясъка и преструвките, в който е израснал, и че нейната простота и честност за него са като глътка свеж въздух.

Той ѝ предложи брак на абсолвентския бал, като коленичи пред стотици студенти. Калина, изпълнена с щастие, каза „да“, убедена, че любовта им може да преодолее всяка пречка. Тя още не знаеше, че пречката на име Маргарита Петрова Георгиева — бъдещата ѝ свекърва — ще се окаже почти непреодолима.

Запознанството със семейството на Иван беше за Калина леден душ, който мигновено изми романтичните ѝ илюзии. Апартаментът им в историческия център на столицата приличаше на музей или частна галерия: тежки пердета, антикварни мебели, стени, украсени с оригинални картини на известни художници. Всичко там крещеше за статус и богатство, а Калина в своята проста рокля се чувстваше като човек от напълно различен, много по-скромен свят.

Майката на Иван, Маргарита Петрова Георгиева — висока, властна жена с лице, сякаш никога не е познавало усмивка — я огледа с поглед на студено превъзходство. Бащата, Румен Аркадиев Георгиев, вечно зает ръководител на строителен холдинг, само кимна бегло и отново се зарови във финансовите отчети.

— Значи ти си Калина? — каза Маргарита Петрова с равен, хладен тон. — Иван е споменавал за теб. От… някакво провинциално градче?

— От Зеленец — отвърна спокойно, но с достойнство Калина.

*

— Аха… не ми говори нищо. А с какво се занимават родителите ти?

— Баща ми е учител по история, сега е пенсионер. Майка ми почина, когато бях дете.

Тънките устни на Маргарита Петрова се свиха. В погледа ѝ Калина безпогрешно прочете присъдата: сираче, провинциалистка, бедна. От този момент това клеймо се залепи трайно за нея в това семейство.

Първите месеци след сватбата Калина живееше като насън, опитвайки се да отговори на неразбираемите изисквания на новата рода. Тя и Иван се нанесоха в апартамент, „великодушно“ предоставен от неговите родители, което даваше на Маргарита Петрова пълното право да идва без предупреждение. Тя влизаше като стопанка, прокарваше пръст в снежнобяла ръкавица по повърхностите и произнасяше присъдата си:

— Калина, мила, какъв е този ред? Прах навсякъде. Разбирам, че в твоята глухомания това може да е норма, но тук, в столицата, стандартите са други. Наеми прислуга и не излагай семейството ни.

Особено унизителни бяха така наречените „подаръци“. Силвия, сестрата на Иван, с насмешка ѝ подаваше чанти:

— Вземи. Облякох го само веднъж, но вече е демоде. На теб ще ти свърши работа — поне ще имаш с какво да излезеш сред хората.

Един ден Калина не издържа.

— Иван, повече не мога така — каза тя, едва сдържайки сълзите си. — Майка ти днес заяви, че храната, която съм сготвила, става само за животни. И го каза пред чистачката.

Иван въздъхна тежко.

— Знаеш майка ми. Такъв ѝ е характерът. Потърпи. С времето всичко ще се уталожи.

В този миг нещо в Калина тихо се скъса. Тя го погледна и изведнъж разбра: той никога няма да я защити. Нито сега. Нито после.

И точно тогава тя още не знаеше, че много скоро всичко ще се промени…

*

От онази вечер между тях се издигна невидима стена. Калина продължаваше да се усмихва на семейните вечери и да отговаря учтиво, но отвътре постепенно изстиваше. Все по-често оставаше до късно на работа, все по-рядко споделяше мислите си с Иван. Той забелязваше това, но както винаги, предпочиташе да не се намесва.

Маргарита Петрова Георгиева, усетила слабостта ѝ, спря да се сдържа.

— Трябва да знаеш мястото си — каза тя една сутрин на закуска. — Иван е от заможно семейство. А ти си тук… по щастливо стечение на обстоятелствата.

— Аз съм тук, защото ме обичаше — отвърна спокойно Калина.

— Любовта е лукс за бедните — усмихна се студено Маргарита Петрова.

Няколко дни по-късно бащата на Калина ѝ се обади.

— Дъще, трябва да поговорим. Лично.

Срещнаха се в малко кафене. Андрей Николович дълго мълча, после каза:

— Не съм точно човекът, за когото си ме мислела. Преди години продадох дял в една компания, после инвестирах… Днес имам сериозно състояние. Умишлено живях скромно. Исках да пораснеш свободна от властта на парите.

Калина го слушаше, онемяла.

— Повечето активи вече са на твое име — добави той. — Но при едно условие: да не живееш под чужд диктат.

Месец по-късно Иван се прибра блед.

*

— Майка смята, че е по-добре да поживеем отделно… — прошепна той. — Казва, че ти пречиш на бъдещето ми.

Маргарита Петрова дори не се опита да скрие триумфа си.

— Махай се — каза тя на Калина. — Ти тук си никоя. Просякиня.

Калина се изправи.

— Добре. Ще си тръгна.

Събра си нещата за една вечер. Иван не я спря.

Минаха три месеца.

Маргарита Петрова седеше в кабинета си, когато нотариусът ѝ подаде документите. Основният инвеститор на холдинга оттегляше финансирането. Причината — смяна на собственика на активите.

Новата собственичка на значителен дял беше Калина Димитрова.

В същия ден Иван разбра, че е окончателно лишен от наследство.

Калина стоеше до прозореца на новия си дом — светъл, спокоен, купен не за престиж, а за свобода. Телефонът вибрира. На екрана се появи името: Маргарита Петрова Георгиева.

Калина не отговори.

Тя вече не беше „бедна провинциалистка“.
Тя беше жена, която избра себе си — и победи.