„Свекърва ми ме заля с гореща супа, когато ѝ казах, че ме боли силно коремът и трябва да отида в болница“ — в онзи ден още не знаех, че това ще се превърне в едно от най-страшните изпитания в живота ми.
Но точно в момента, когато болката и страхът стигнаха своя предел, се случи нещо, което изобщо не очаквах .

Казвам се Николета и в седмия месец от бременността си вече добре знаех кое е обикновен дискомфорт и кое е истинска тревога. А в онзи ден това определено не беше нормално.

Още от сутринта се появи тъпа болка в кръста. В началото беше слаба, почти незабележима, но до обяд се усили. Вечерта вече ми беше трудно да стоя изправена. Подпрях се на кухненския плот, с едната ръка хваната за мивката, а с другата — за корема.

— Зле ми е — казах, опитвайки се да не изпадам в паника. — Мисля, че трябва да отида в болница.

Свекърва ми, Ваня, дори не се обърна от печката.

— Няма да ходиш никъде, докато вечерята не е готова — отвърна тя сухо. — Стига си си измисляла. Вие, младите, всички сте еднакви. Малко те наболява — и веднага трагедия.

*

Поредната вълна на болка ме накара да се свия.

— Моля те… — прошепнах. — Нещо не е наред… Страх ме е за бебето. Искам просто да ме прегледат.

Ваня се обърна рязко.

— Цял ден си седяла, докато аз готвех — каза раздразнено. — Най-малкото, което можеш да направиш, е да помогнеш. Вашето поколение все драматизира всичко.

Опитах се да направя крачка към вратата.

— Не си измислям — казах, усещайки как сълзите напират. — Наистина ме е страх.

Когато протегнах ръка към дръжката, свекърва ми внезапно ме хвана за ръката толкова силно, че ме заболя.

— Няма да ходиш никъде — изсъска тя. — Няма да ни излагаш в болницата заради твоите капризи.

В този момент болката ме удари с нова сила. Пред очите ми притъмня, краката ми омекнаха.

— Ще отида, каквото и да става — казах, почти без да контролирам гласа си. — Трябва.

После всичко се случи твърде бързо.

Ваня изгуби контрол. Грабна тенджерата от котлона — и горещата супа полетя право към мен.

Парещата течност заля корема и гърдите ми. За миг дори не можех да си поема въздух. А после дойде болката — изгаряща, непоносима.

Изкрещях. Краката ми се подкосиха и паднах на студените кухненски плочки, притискайки ръце към корема си.

Лежах на пода и мислех само за едно:
„Моля те… само бебето да е добре“.

*

Изкрещях толкова силно, че изгубих гласа си — и точно в този вик вратата на кухнята се отвори.
През сълзите и болката видях лицето на мъжа си, Калин.
И в същия миг разбрах: вече нищо не можеше да бъде скрито.

Той замръзна на прага. Погледът му бавно обходи кухнята — обърнатата тенджера, разлятата супа, пръските по пода. После видя мен.

— Николета… — прошепна той.

— Тя получи истерия — каза бързо Ваня. — Просто исках да помогне с вечерята, а тя започна…

— Какво се случи тук? — гласът на Калин беше тих. Опасно тих.

Той коленичи до мен и внимателно хвана ръцете ми.

— Погледни ме. Чуваш ли ме?

Кимнах.

— Боли… — прошепнах. — И коремът… Калине, много ме е страх.

Той видя зачервената кожа, треперещите ми ръце — и бавно се изправи.

— Ти я заля с гореща супа?

— Не исках! — избухна Ваня. — Тя ме изкара от равновесие!

— Ти. Я. Заля. С. Гореща. Супа. — произнесе той отчетливо. — Бременната ми жена.

*

В кухнята настъпи мъртва тишина.

Калин извади телефона си.

— Викам линейка.

— Полудя ли?! — изкрещя Ваня. — Искаш да направиш скандал?

— Това не е скандал — отвърна спокойно той. — Това е граница.

Линейката дойде бързо. Прегледаха ме, завиха ме, задаваха въпроси. Чувах думите „изгаряне“ и „наблюдение“ и стисках ръката на Калин.

В болницата лекарят каза най-важното:

— Бебето е добре.

Разплаках се — от облекчение. Калин седеше до мен.

— Прости ми — каза тихо. — Твърде дълго си затварях очите. Никога повече няма да го позволя.

Два дни по-късно се прибрахме у дома.
Но не при нея.

Калин събра нещата ни мълчаливо. По-късно подаде жалба — спокойно и без колебание.

И за първи път от дълго време не почувствах страх,
а сигурност.

Понякога любовта не са думи.
Понякога е този, който застава между теб и човека, който ти е причинил болка.