— Ще ти дам сто хиляди, ако си тръгнеш от сина ми завинаги — каза Мария, подавайки плика с парите така спокойно, сякаш ставаше дума за покупка на нова чанта, а не за съсипването на нечий живот.

— Инвестирах нашите пари в криптовалута по съвет на майка ми и сега загубихме всичко — каза Николай, без да вдигне поглед.

*

Клара стоеше насред кухнята с тенджера в ръце. Водата продължаваше да ври на котлона, преливаше с бяла пяна, съскаше и пръскаше, но тя не помръдваше. Думите на мъжа ѝ увиснаха във въздуха — тежки и лепкави, като паяжина, в която изведнъж осъзнаваш, че си попаднала без изход.

— Какво каза? — попита тя тихо.

Николай вдигна очи. Лицето му беше сиво, изтощено от безсъние и страх. Изглеждаше като човек, който току-що се е върнал от място, където хората ги пречупват парче по парче — без викове, без кръв, но завинаги.

— Четиристотин и петдесет хиляди за апартамента. Майка ми каза, че нейният познат е голям инвеститор. Че има точна информация за нова монета. Че това е стопроцентова печалба. Аз… аз повярвах.

Клара бавно постави тенджерата на масата. Водата се разля, опарвайки пръстите ѝ, но тя не усети болка. В главата ѝ звънеше празнота.

— Инвестирал си парите за нашия апартамент в криптовалута? — произнесе тя всяка дума поотделно. — По съвет на майка си?

— Майка ми искаше най-доброто…

Тя седна.
Четиристотин и петдесет хиляди.
Пет години живот.
Пет години икономии, лишения и надежди.

— Кога?

*

— Преди две седмици.

— И защо ми казваш чак сега?

— Майка ми каза да не те тревожа по-рано…

Винаги майката.

Мария.
Свекървата.
Жената, която още от първия ден на брака разделяше Николай на две неравни части: по-голямата — за себе си, по-малката — за жена му.

— Къде са парите сега?

— Никъде. Борсата е блокирана. Измамниците изчезнаха.

— Майка ти говори много — в Клара нарастваше ледена, суха ярост. — И ти винаги я слушаш. Дори когато става дума за нашия живот.

— Не започвай!

— Превел си четиристотин и петдесет хиляди на непознат човек. Защото майка ти така каза.

— Аз вярвам на майка си.

Клара го погледна истински. И видя възрастно дете, което така и не беше прерязало пъпната връв.

— Отивам при майка ти.

Мария я чакаше. Апартаментът беше скъп, подреден до съвършенство и казваше едно: аз съм някой, вие — не.

— Младите пак ще съберат пари — каза тя спокойно.

— Пет години, Мария!

*

— Исках да помогна да спечелите.

— Вие не искате да купим апартамент — каза Клара тихо. — Защото тогава Николай ще стане мой съпруг, а не само ваш син.

— Махай се от дома ми — изсъска Мария. — Ти си паразит.

Вечерта Николай се върна пиян.

— Майка ми каза, че си я обидила.

— Казах истината.

— Млъкни! Ти изобщо нямаш никого!

Клара събра нещата си.

— Тръгвам си.

Мина една седмица.

На осмия ден телефонът звънна.

— Клара — гласът на Мария беше леден. — Трябва да се видим. Имам предложение.

В кафенето свекървата седеше като кралица.

— Искам да напуснеш Николай. Ще ти дам сто хиляди. Ще подпишеш документите и ще изчезнеш.

— Какво имущество? — усмихна се горчиво Клара.

— Ще има. Ще му купя апартамент. Но без теб.

Клара я погледна внимателно.

— И той знае за това?

*

— И той знае за това? — попита Клара, без да откъсва поглед.

Мария се усмихна кратко, доволно.

— Знае, че искам да му помогна. Останалото са подробности. Николай винаги ми е вярвал.

В този момент в Клара нещо окончателно щракна. Не болка. Не гняв. Яснота.

— Значи сте решили да му купите апартамент, след като ни помогнахте да загубим нашия.

— Поправям грешка. При моите условия.

— Това ли наричате грижа?

— Аз го наричам майчина любов.

Клара стана.

— Благодаря за предложението. Но парите не ме интересуват.

— Сто хиляди е добър старт — каза Мария раздразнено.

— Новият ми живот не се продава.

Същата вечер Клара се върна в апартамента. Николай седеше в кухнята.

— Майка ми каза, че си отказала.

*

— Да.

— Можеше да започнеш отначало.

— И започвам. Без унижение.

— Тя ще ми купи апартамент… ако си тръгнеш завинаги.

— Тръгнах си в момента, в който избра нея.

— Ще оправя всичко…

Клара го погледна спокойно.

— Подадох молба за развод.

Той не я спря.

Месец по-късно Клара живееше под наем, работеше повече, беше по-уморена — но за първи път дишаше свободно.

Николай се премести в апартамента, купен от Мария. Тя контролираше всичко. Той отново беше нейният син. Послушен. Самотен.

Понякога ѝ пишеше. Все по-рядко.

Един ден Клара видя отражението си във витрината на метрото. Уморена. Но свободна.

Тя разбра: тази история не приключи със загубата на пари или с развода.

Тя приключи в момента, в който отказа да се продаде за сто хиляди.

И това беше първата ѝ наистина успешна инвестиция.