— Ще се оженя за първата жена, която срещна — изкрещя той в гняв.

Съдбата го чу твърде бързо.**

Час по-късно Димитър вече стоеше на банкета край пътя и гледаше жена, която продаваше мляко. Все още не знаеше, че тази случайна спирка ще се превърне в точка без връщане — моментът, в който неговият подреден живот ще започне да се разпада, а животът на друг човек ще се държи на последни сили.

*

Андрей Иванов се връщаше от вилата със семейството си и с мъка сдържаше раздразнението си. Пътуването, замислено като спокоен уикенд, се беше превърнало в безкраен спор. Синът му, който вече наближаваше тридесетте, за пореден път упорито отказваше очевидното решение: категорично не искаше да се ожени за дъщерята на бизнес партньора му. А този брак можеше значително да улесни управлението на обединените компании и да укрепи позициите на семейството.

— Опита всичко, татко! — кипеше Димитър.
— Андрей, гледай пътя — уморено каза съпругата му Клара. — Тези ви караници няма да доведат до нищо добро.
— Мамо, кажи му нещо! Защо трябва да се женя по негова заповед? Аз дете ли съм?
— Не можеш — рязко го прекъсна бащата. — Трябва да съм сигурен, че компанията ще попадне в надеждни ръце.
— Защо веднага ненадеждни?! Нима освен твоята идеална Алина няма свестни жени на този свят?! — избухна Димитър. — Искаш доказателство? Ще спрем в първото село. Ще намеря нормално момиче. И дори ще се оженя за нея!

— Успокой се, Димитре! — почти в един глас казаха родителите.

Но той вече беше забелязал жена с туби мляко край пътя.

— Татко, спри.

*

Андрей намали. Знаеше, че в гнева си синът му е способен да стигне твърде далеч.

Мария се беше разболяла още предния ден. Първо усети дразнене в гърлото, после — температура, болки в тялото и силно главоболие. Но не можеше да си позволи да лежи — кравата трябваше да се издои.

Мъжът ѝ, както обикновено, беше отишъл на работа: закара децата на училище, после взе хората от бригадата. Дъщеря си тийнейджърка, Анна, Мария умишлено не учеше да дои — мечтаеше за съвсем различна съдба за нея.

В обора всичко се обърка. Токът спря, доилният апарат угасна, а кравата Бела ритна и преобърна кофата. Млякото заля Мария от глава до пети.

— Не може да бъде… — прошепна тя, сдържайки сълзите си.

Когато най-накрая всичко приключи, нямаше никакви сили. Взе лекарство и веднага заспа, мислейки само за едно — децата ѝ никога да не живеят такъв живот.

Вечерта мъжът ѝ не се прибра.

Обаждането от бригадата беше кратко и ужасяващо:
инцидент,
падане от високо,
счупени и двете ръце.

В един дом брояха пари и спореха за изгодни бракове.
В друг — мълчаливо чакаха човек, който така и не се върна.

*

Понякога бедата идва преди думите.

Мария го усети още преди телефонът да звънне.

В болницата миришеше на лекарства и на чужда болка. Лекарят говореше спокойно, но всяка дума тежеше като присъда.

— Няма да може да работи няколко месеца. Възможно е и по-дълго.

Мария кимна. Тя вече знаеше: оттук нататък всичко зависеше от нея.

На следващия ден Димитър отново се озова на същия път.

— Мария е в болницата — каза му съседка. — Мъжът ѝ е претърпял злополука.

Нещо болезнено се сви в гърдите му. Не се замисли — просто тръгна.

*

Срещнаха се в болничния коридор.

— Исках да помогна — каза той тихо.

Мария го погледна с недоверие.

— Никой няма да ни помогне.
— Моля те, позволи ми поне да опитам.

Той помогна с плащането на лекарствата. После — на рехабилитацията. Намери работа за мъжа ѝ, която не изискваше физическо натоварване. Идваше често — първо от чувство за дълг, после защото започна да чака тези посещения.

Мария дълго държеше дистанция. Той не настояваше. Просто беше до нея.

— Можеше да си тръгнеш — каза тя веднъж.
— Можех — отвърна Димитър. — Но тогава щях да остана същият човек.

Баща му разбра бързо.

— Разрушаваш всичко, което съм градил — каза студено Андрей.
— За първи път изграждам нещо свое — спокойно отговори Димитър.

Измина една година.

Анна замина да учи в града. Мъжът на Мария се върна на работа — друга, но своя. Стопанството стана по-малко, но животът — по-лек.

*

Димитър остана.

Без гръмки думи.
Без обещания.

Един ден Мария го попита:

— Сигурен ли си?

— Да — отговори той.

Понякога на съдбата ѝ стига една необмислена кавга,
една спирка край пътя
и една жена с туби мляко,
за да разбере богатият син,
че истинската стойност
не е в парите и изгодните съюзи,
а в хората,
за които си готов да поемеш отговорност.

И точно оттук
започва зрелият живот.