— Накратко. Нямам никакво намерение да отглеждам чуждо дете. Утре търся клиника — правим ДНК тест.

Анна почувства, сякаш земята се разтвори под краката ѝ.

— Какво?.. — гласът ѝ потрепери. — Сериозно ли говориш? Марк, заедно сме вече три години. Никога не съм ти давала повод…

— Точно това ще проверим, — прекъсна я той с кривa усмивка. — Ако детето е мое — няма проблем. Ще бъда баща, както трябва. Дори ще се извиня. А ако не…

Той не довърши, но Анна и без това разбра всичко.

Телефонът на нощното шкафче завибрира. Анна хвърли поглед — отново съобщения от него.
Протегна ръка, отключи екрана и думите, изпратени още през нощта, когато плачеше, заровила лице във възглавницата, започнаха да се появяват едно след друго.

„Защо толкова дълго?“
„Майка ми се обади, пита. Кога ще си готова?“
„Анна, не мога да повярвам, че след 16 часа още не си родила. Какво казват лекарите? Защо мълчиш?!“

*

И последното, изпратено преди седем минути:

„Долу съм. Ела до прозореца.“

Анна бавно издиша. Изведнъж ѝ се доплака — не истерично, а тихо, без звук.
Опита да се повдигне на лакти, но тялото не я слушаше.

Всичко я болеше. Упойката отдавна беше спряла да действа, конците дърпаха така, че дори дишането причиняваше болка.

— Боже… — прошепна тя и отново се отпусна върху възглавницата.

Телефонът звънна. Анна знаеше: ако не отговори, той няма да я остави на мира.

— Да… — каза тя дрезгаво. — Марк, здравей.

— Защо не излизаш? — дори не я поздрави. — Колко пъти да ти казвам? Четеш и не отговаряш!

— Марк…

— Стоя под прозорците на втория етаж. Погледни навън. Покажи ми сина.

Анна затвори очи.

— Не мога.

— Как така не можеш?

— Не мога да стана. Родих преди пет часа. Шиха ме. Не ми е позволено да сядам, боли ме да ходя. Просто няма да стигна до прозореца.

*

В слушалката настъпи тишина, после Марк изсумтя раздразнено:

— Другите махат. На съседния прозорец една жена стои с вързоп. А ти какво? Мислиш се за специална?

— Зле ми е, Марк. Моля те, не започвай…

— Какво значи „не започвай“?! Аз баща ли съм или не? Искам да видя сина си!
Осъзнаваш ли, че стоя тук с цветя като идиот и мръзна? Мръдни си задника и ела до прозореца!

Анна не издържа — сълзите потекоха сами.
Толкова ѝ се искаше да чуе: „Скъпа, как си? Почивай си. Обичам те.“
Просто — да я пожали.

— Не мога да вдигна бебето… — каза тихо тя. — Забраниха ми да ставам до вечерта. Прибирай се, Марк…

Тя затвори.

Телефонът звънна отново.
Анна го обърна с екрана надолу.

Сълзите не спираха. Болеше я толкова, че ѝ липсваше въздух.
Защо се държеше така с нея?

В стаята надникна медицинска сестра и веднага се притесни:

— Мамо, защо плачете? Хайде, успокойте се…
Млякото може да спре и бебето ще остане гладно. Ще ви помогна да се повдигнете — време е за кърмене. Какво се е случило?

— Съпругът ми… — хлипна Анна. — Иска да му покажа бебето на прозореца. А аз не мога…

*

Сестрата цъкна с език, оправи одеялото и неочаквано премина на „ти“:

— Какви нетърпеливи хора. Кажи му да си отвори очите — това е родилно, не цирк!
И още какво иска.
А ти не плачи. Не си струва. Лежи и събирай сили. Сега най-важното е детето.

Но Марк не се отказваше. Съобщенията идваха едно след друго.

„Криеш го, нали?“
„Покажи детето. Поне здраво ли е?“
„Може би не е мое, щом го криеш.“
„Нормална жена показва първото си дете на мъжа си. А ти се криеш.“

Анна се изплаши истински.
Какво му ставаше? За три години никога не беше такъв.

За да го успокои поне малко, въпреки болката, Анна протегна ръка към кувьоза.

Бебето спеше. Сбръчкано, червено, с тъмен пух на главата — съвсем обикновено новородено.

Тя направи снимка. Ръцете ѝ трепереха, кадърът беше размазан, но лицето се виждаше.
Натисна „Изпрати“.

Отговорът дойде веднага.

„Какво е това?“

*

Анна написа:

„Нашият син. Лео.“

Марк се обади веднага.

— Анна, за глупак ли ме имаш?

— Как така?

— Погледни го. Той е черен.

— Черен?! — замръзна тя. — Той е червен, току-що се е родил!

— Косата! — изкрещя той. — Аз съм светъл, ти си светла!
А този е като въглен! На кого прилича? На съседа? Или на онзи таксиджия?

Анна усети как нещо в нея се счупи.

— Полудял ли си?! Повечето новородени имат тъмна коса! После се променя!
Попитай който и да е лекар!

— Не ме лъжи, — прекъсна я той. — Не съм сляп.
Децата се раждат светли, ако родителите са светли.
Накратко… сега разбирам защо не дойде до прозореца.

Анна бавно натисна „затвори“.

Блокира номера му.

Бебето се размърда в кувьоза и тихо изпищя.
Анна, стискайки зъби от болка, седна и взе сина си на ръце.

— Не се притеснявай… — прошепна тя, притискайки го до себе си. — Ще се справим. Ние двамата…

* 

Три дни по-късно я изписваха от болницата.

Анна излезе във фоайето бледа, с тъмни кръгове под очите.
Медицинската сестра тържествено носеше плика със синята панделка.

На вратата стоеше Марк.
В ръцете — букет увехнали рози.
Лицето му — каменно.

До него беше майка му, Хелен.

— Честито! — каза сестрата малко прекалено високо, подавайки бебето на бащата.

Марк взе плика с изпънати ръце, без дори да погледне сина си.

Хелен повдигна ъгълчето.

— Е, ще видим — каза студено тя. — Чий е всъщност.

Анна усети как пръстите ѝ изстиват.

И точно в този момент Марк рязко вдигна очи към нея и каза:

— У дома ще говорим

Думите увиснаха във въздуха, тежки като присъда.

— У дома ще говорим.

Анна не отговори.
Притисна Лео по-силно до себе си и тръгна към изхода, опитвайки се да не гледа нито Марк, нито Хелен. Вътре всичко беше стегнато на възел — не от страх, а от напрежение. Тя знаеше: този разговор така или иначе ще се случи. И ще бъде тежък.

Прибираха се мълчаливо.

*

Марк караше нервно — дърпаше волана, ту ускоряваше, ту рязко спираше. Анна седеше отзад, държейки столчето.

— Караj по-внимателно — каза тя тихо, когато колата подскочи в дупка. — Возиш дете…

— Караm нормално — изръмжа Марк, без да се обърне. — Ако не ти харесва — върви пеша.

Хелен одобрително изръмжа от предната седалка.

Анна повече нищо не каза.

У дома Марк влезе пръв, хвърли ключовете на шкафчето, без да си събуе обувките.

— Има ли нещо за ядене? — извика той от кухнята.

Анна бавно се събу, внимателно остави столчето на дивана. Лео спеше.

— Не успях — отвърна тя. — Бях три дни в болницата.

— Ясно — Марк излезе в коридора. — Значи вкъщи е хаос и хладилникът е празен.

— Марк — погледна го тя право в очите. — Кажи направо. Искаше да говорим — говори.

Той се усмихна криво.

— Добре.
Утре правим теста. Вече съм се уговорил.

— Не.

— Как така не?

*

— Утре няма да ходя никъде. Не мога. Имам шевове. Имам тридневно бебе.

— Значи има какво да криеш — намеси се Хелен. — Всичко си идва на мястото.

Анна бавно се обърна към нея.

— Вие коя сте всъщност, че да решавате вместо мен?

— Аз съм бабата — отсече Хелен. — И имам право да знам истината.

— Истината ще я научите — спокойно каза Анна. — Но не така. И не с този тон.

Марк направи крачка към нея.

— Забравяш се. Живееш в моя апартамент.

Анна за първи път се усмихна. Уморено, но спокойно.

— Не, Марк.
Живея в моя апартамент.

Той замръзна.

— Какво?

— Апартаментът е на мое име. Дарение от баща ми. Ти сам тогава каза: „Така ще е по-сигурно“.

В стаята настъпи тишина.

Хелен погледна сина си.

— Марк… вярно ли е?

*

— Това е… формалност — промърмори той. — Ние сме семейство.

— Бяхме, — отвърна Анна. — До раждането. До обвиненията. До униженията.

Тя се приближи до дивана и взе столчето.

— Тръгвам си.

— Къде?! — Марк повиши глас. — Нямаш право да вземеш детето!

Анна спря на прага.

— Имам.
Аз съм му майка.
А ти за три дни нито веднъж не попита как е той.

Той замълча.

— ДНК тестът ще бъде — добави тя. — След месец. По закон.
Но тук повече няма да живея.

Хелен вдигна ръце.

— Ще съжаляваш! Ще те съдим!

Анна я погледна спокойно, без гняв.

— Съдете.
Вече не ме е страх.

Вратата се затвори.

 *

Месец по-късно тестът потвърди очевидното — Лео беше синът на Марк.

Марк пишеше. Звънеше. Идваше. Молеше за прошка.
Хелен настояваше за „връщане на детето в семейството“.

Анна не се върна.

Тя нае малък апартамент, уреди издръжката, възстанови се. Учеше се да живее отново — с безсънните нощи, бебешкия плач, умората… и неочаквано чувство за свобода.

Понякога, люлеейки Лео, си мислеше:
ако не беше онази вечер, още дълго щеше да вярва на думите, а не на постъпките.

Сега знаеше най-важното:

по-добре сама, отколкото до човек, способен да те унижи в най-уязвимия момент от живота ти.

Лео дишаше тихо на гърдите ѝ.

Анна се усмихна.

Тя беше направила правилния избор.