— Ти ли реши да се разпореждаш тук? Ти кой си изобщо?! Вън! Всички — вън от моя дом! — не издържа Марина.

Думите излетяха рязко, почти неочаквано дори за самата нея. В кухнята настъпи тежка тишина.
Анна Иванова застина с вдигната брадичка, Елена се закова до масата, а Андрей гледаше Марина така, сякаш я виждаше за първи път.

Само преди половин година всичко беше съвсем различно.

Марина за първи път видя Андрей в коридора на офиса — висок, широкоплещест, с приветлива усмивка и уверено ръкостискане. HR-мениджърката го представи като кандидат за позицията анализатор в нейния отдел.

— Имате ли опит с бази данни? — попита Марина, прелиствайки автобиографията.

— Три години в „Технопром“, — отговори Андрей. — Мога да покажа проекти, ако е нужно.

Той се оказа надежден служител: работеше с желание, оставаше след работа, задаваше въпроси по същество. Марина се улови, че очаква погледите му, кратките разговори след съвещанията, предложенията да я изпрати до паркинга.

*

След два месеца се целуваха пред входа ѝ след фирмено парти. След четири — Андрей се премести при нея.

Първите седмици на съвместния живот бяха почти идеални. Закуски заедно, грижа, топли жестове. Апартаментът, който преди беше твърде голям за една жена, се изпълни с живот.

После се появи Елена.

— Сестра ми идва за една седмица, — каза Андрей една вечер. — Може ли да остане при нас?

Една седмица се превърна в месеци. Вещите на Елена превзеха апартамента, тя размествaше храната в хладилника, канеше приятелки без предупреждение, държеше се така, сякаш това е нейният дом.

А след това дойде Анна Иванова.

Майката на Андрей зае дивана, дистанционното и цялото пространство около себе си. Прегледите отдавна бяха приключили, но да си тръгне не възнамеряваше. Готвеше тежки, мазни ястия, переше всичко накуп, критикуваше Марина и я обсъждаше зад стената.

Марина търпеше. Мълчеше. Отстъпваше.

Докато един ден не се прибра по-рано от обикновено.

— Трябва да купим нов хладилник, — казваше Анна Иванова. — Този е малък за четирима.

— В крайна сметка това вече е и неговият дом, — добави Елена. — Живее тук от половин година, има право да решава.

Марина застина на прага.

— Моят дом? — попита тихо.

— Андрей е мъжът в къщата, стопанинът, — уверено каза Анна Иванова. — Има право да налага ред.

И тогава Марина не издържа.

— Ти ли реши да се разпореждаш тук? Тук ти си никой! Вън всички от моя дом!

*

След тези думи тишината стана почти оглушителна.

Марина усещаше как всичко в нея трепери, но гласът ѝ вече не я предаваше.

— Стопанин? — бавно повтори тя, гледайки Андрей право в очите. — Сериозно ли говориш?

Той сведе поглед.

— Марина… разбрала си погрешно. Просто обсъждахме битови неща.

— Битови? — усмихна се горчиво тя. — Обсъждахте моя дом без мен.

Анна Иванова изсумтя презрително:

— Семейството си е семейство. Не сме чужди.

— Чужди сте, — спокойно отвърна Марина. — И сте забравили къде се намирате.

Тя отиде до шкафа, извади папка с документи и я сложи на масата.

— Апартаментът е на мое име. Купен е преди да се запозная с Андрей. Няма брак, няма дялове, няма „общо имущество“.

Елена присви очи:

— И какво? Ще ни изхвърлиш?

— Моля ви да си тръгнете, — каза Марина. — В рамките на една седмица.

— Полудяла ли си?! — извика Анна Иванова. — Здравето ми не позволява това!

Марина погледна Андрей.

— Това е твоя отговорност. Ти ги доведе тук — ти го решавай.

*

Той мълчеше.

— Не те карам да избираш между мен и майка си, — добави тя. — Искам само да не избираш за моя сметка.

Анна Иванова рязко се изправи:

— Тогава си събираме багажа. Нямаме работа тук.

Андрей прехвърляше поглед от едната към другата, без да направи крачка.

Два дни по-късно си тръгнаха.

Без викове. Без сбогувания. Елена трясна вратата. Анна Иванова дори не се обърна. Андрей остана за миг в антрето.

— Мислех, че ще се справим, — каза тихо той.

— Ти трябваше да се справиш, — отговори Марина. — Не аз вместо всички.

Той си тръгна.

Апартаментът опустя рязко, почти болезнено. Но след няколко дни Марина разбра: тишината вече не я притиска. Тя лекува.

Тя смени ключалките. Върна нещата си на място. Купи си ярко, смело одеяло — избор, който харесваше само на нея.

Месец по-късно Андрей ѝ писа:
„Как си?“

Марина погледна съобщението и затвори чата.

Защото за първи път от дълго време знаеше точния отговор.