Съпругата ми подаде документи зад гърба ми в общината: искаше тайно да регистрира майка си, баща си, брат си и сестра си в МОЯ апартамент — а после и да го продаде

Маркус се отнасяше към апартамента си с такъв трепет, с какъвто други се отнасят към децата си. Деца нямаше и затова апартаментът беше станал негов смисъл, опора и гордост.
Двустаен, на четвъртия етаж в добре поддържана сграда — купен преди брака, изстрадан с ипотека и години лишения — за него беше истинска крепост. Бели стени, ред, тишина — всичко тук беше направено с неговите ръце, неговото време и неговите нерви.

В началото Клара се радваше, че съпругът ѝ има собствено жилище. Но много бързо стана ясно: тя не възприема апартамента като постижение на Маркус, а като ресурс, с който може да се разполага.
Ако всичко се беше ограничило до разместване на мебели или смяна на пердета — той щеше да премълчи. Но заедно с това започнаха да се появяват нейните роднини.

*

Първо майката — „за няколко дни“.
После бащата — „временно“.
След това братът — „докато си намеря работа“.
И накрая сестрата — „за университета“.

— Маркус, това все пак е семейство — казваше всеки път Клара.

Той разбираше. Но знаеше едно: апартаментът е негов.

Един ден, когато се прибра от работа, Маркус завари в кухнята истински семеен съвет.
Свекървата се разпореждаше на масата, бащата се смееше гръмко, братът цапаше пода, а сестрата ровеше в хладилника.
Клара сияеше, сякаш всичко това беше напълно нормално.

— Имам чувството, че не съм се прибрал у дома, а в общежитие — каза Маркус спокойно.

— Недей започва — махна с ръка Клара. — Това е само за малко.

— „За малко“ — колко точно? — попита той.

— Не дели всичко на „твое“ и „наше“ — намеси се свекървата. — Вие сте семейство.

Думата „общо“ го заболя.

На следващата сутрин Маркус намери плик в пощенската кутия.
Вътре — копия на документи.
Заявление за адресна регистрация на нейните роднини в неговия апартамент. И предварително запитване за продажба на имота.
Без неговия подпис.

Ръцете му затрепериха.

В кухнята свекървата пиеше кафе.

— Вие възнамерявахте да се регистрирате в моя апартамент? — попита Маркус.

— И какво лошо има? — сви рамене тя. — Нали сме семейство.

*

В този момент влезе Клара. Видя документите — и застина.

— Осъзнаваш ли какво направи? — попита той тихо.

— Маркус, не преувеличавай… — започна тя. — Това е временно. Ще продадем апартамента, ще купим по-голям. За всички ще е по-добре.

— За всички? — повтори той. — Реши да продадеш моя апартамент зад гърба ми?

— Мислех, че ще се съгласиш…

Маркус се изсмя кратко. Горчиво.

— Нормалната съпруга първо пита — каза той. — А не продава.

— Така или иначе ще трябва да живеете заедно — промърмори баща ѝ.

Маркус погледна всички.

— Не — каза спокойно. — Няма да живеете тук.

Хвърли документите на масата и добави, без да крие гнева си:

— Още веднъж посегнете към моите документи — всички ще излетите оттук.

— Ти луд ли си?! — извика свекървата. — Ние сме семейство!

Маркус бавно вдигна поглед към Клара.

— Семейството не предава — каза той. — И не продава зад гърба.

Вечерта Клара се приближи до него до вратата.

— Маркус… изслушай ме. Това е само формалност…

*

Той спря, без да се обръща.

— Формалност? — повтори тихо. — Искаше да продадеш моя апартамент, да регистрираш тук четирима души и да ме поставиш пред свършен факт.

Направи пауза.

— Утре ще говорим. Наистина.

И за първи път в живота си заключи вратата на спалнята.

През онази нощ Маркус почти не спа. Зад вратата шепнеха, караха се, смееха се — сякаш той вече не съществуваше.
Сутринта стана по-рано от всички и събра всички документи. Без истерия. Без думи.

Беше при адвокат. После при нотариус. След това — в администрацията.

Вечерта се върна в апартамента и застана в средата на стаята.

— Трябва да поговорим — каза той.

— Най-сетне — изсумтя свекървата.

— Аз не обсъждам — прекъсна я той. — Аз уведомявам.

Сложи документите на масата.

— Няма да има адресна регистрация. Службите са уведомени.
— Апартаментът не се продава.

*

— Имате три дни, за да се изнесете.

— Нямаш това право! — избухна свекървата.

— Имам — отвърна Маркус спокойно.

Клара пребледня.

— Гониш семейството ми?

— Не — каза той. — Връщам си живота.

— А аз?.. — прошепна тя.

Маркус я гледа дълго.

— Ти вече направи своя избор. Без мен.

След три дни апартаментът опустя.
Без крясъци. Без скандали. Само куфари и тряскащи се врати.

Клара си тръгна последна.

Маркус остана сам. Обиколи стаите. Отвори прозореца. За първи път от дълго време пое дълбоко дъх.

Домът не е място, където те използват.
Домът е място, където те уважават.

И сега този дом отново беше негов.