— Не сте ли вече съвсем прекалили, скъпи гости? — съпругът най-после не издържа и каза всичко на роднините на жена си

— Толкова съм уморен, че едва се държа на краката си! — обяви Лукас, влизайки вкъщи. — Днес дойдоха партньори и заради това цялата фирма беше на крак. Нямах време дори да обядвам — само суматоха, тичане и хаос.

Той се беше прибрал по-късно от обикновено. Гладен, раздразнен и изцеден до краен предел. Сега искаше да навакса пропуснатото — не просто да похапне, а да се нахрани истински.

— И така, Мария, с какво днес ще зарадваш съпруга си? Хайде, бързо сервирай масата! А аз междувременно ще си взема душ.

— Да, сега… — отвърна Мария, без да откъсва поглед от лаптопа.

Трябваше спешно да довърши счетоводния отчет — понякога работеше и от вкъщи. А пари, както е известно, никога не са излишни.

*

Времето я притискаше, но през деня така и не беше успяла да седне да работи — отново беше дошла леля ѝ Клаудия с дъщеря си Оливия и внучките.

Напоследък посещенията им бяха станали подозрително чести. Самата Мария не се напрягаше особено — все пак бяха роднини. Но Лукас не ги понасяше. Щом се появяваха на прага, той се мръщеше, демонстративно тряскаше вратата и се затваряше в спалнята.

— Защо мъжът ти се държи така? — с обида упрекваше Клаудия Мария. — Не ни ли се радва? Така ли се посрещат гости? Поне от възпитание можеше да не тряска вратите. Невъзпитан е.

— Лукас просто много се уморява на работа — спокойно обясняваше Мария.

Тя се опитваше да изглади неудобството, но гостите само след няколко минути вече бяха забравили за съпруга ѝ и с удоволствие се угощаваха с това, което беше приготвила домакинята.

— О, Мария, а какво така апетитно ухае от фурната? Пилешко, нали? Чудесно! А ние днес дори не сме обядвали. Сядайте, момичета, и ти също, Оливия. Сега Мария ще ни нахрани — разпореждаше се лелята.

Клаудия се държеше в кухнята на племенницата си като у дома — настаняваше своите на масата и без притеснение надничаше в хладилника, търсейки „нещо вкусно за децата“.

— Днес сме страшно гладни — мотахме се с Даша и Катя по детската поликлиника. Толкова много хора! После ходихме и до аптеката… И решихме да минем през теб. Уморени, изнервени и гладни, разбира се — разказваше тя, докато ровеше в хладилника.

— О, имаш осолена сьомга! Мога ли да взема? Момичетата обичат риба. А и аз отдавна не съм се поглезвала — нагло добави Клаудия.

*

— Вземи, разбира се — отговаряше Мария, тя не беше стисната.

— И сирене ще взема. Обичам хубаво сирене — не спираше лелята.

Мария по навик сервираше масата, гостите ядяха с апетит. А Лукас, ако изобщо беше вкъщи, рядко излизаше при тях. Обикновено дояждаше това, което беше останало — ако изобщо беше останало нещо.

— Слушай, Мария, не ти ли се струва странно, че идват при нас като в столова? — не издържа една вечер Лукас. — Нямат ли никаква съвест? Те си имат пари и могат да се изхранват сами.

— Лукас, не се ядосвай. Знаеш положението им — опитваше се да ги оправдае Мария. — Оливия сама отглежда момичетата, мъжът ѝ я изостави преди година. Леля Клаудия в момента не работи. Трудно им е — и морално, и финансово. Аз ги разбирам.

— А аз — не! Чудесно! Тогава и аз ще си оставя работата и ще започна да ходя да вечерям при твоите роднини. Ще им казвам направо: не работя, нямам пари — хранете ме!

— Преувеличаваш…

— Може и да ги настаниш да живеят при нас? Леля ти е безделница, а братовчедка ти живее на чужд гръб. Получава заплата, алименти, а работи по половин ден!

— Оливия е в труден период. Тя страда, не разбираш ли? Мъжът, когото обичаше, се оказа подлец — изостави жена си с две малки дъщери заради някаква лекомислена — защитаваше сестра си Мария.

*

— Аха, така страда, че не може да яде! — отвърна саркастично Лукас. — А те самите не са ли пробвали да си готвят? Или от мъка съвсем са им отказали мозъците?

— Лукас, стига!

— Защо да стига? Познавам и леля ти, и сестра ти. И двете са мързеливи. Аз на мястото на мъжа на Оливия щях да избягам още първия месец. А той дори две деца е направил с нея.

— Стига. Не ме наранявай. Те все пак са ми роднини. Роднините не се избират. И не са чак толкова лоши, колкото ги изкарваш. На мен ми е приятно с тях, момичетата са толкова сладки… А нашите деца вече пораснаха, отлетяха. Рядко ни навестяват. Липсват ми — тихо каза Мария.

— В това си права… Нито дъщерята, нито синът идват често — въздъхна Лукас. — Но това пак не е причина да храним цялата ти рода. Време е да се поставят граници. Разбра ли ме?

Известно време Мария успяваше да отбива посещенията им, но все по-често Клаудия и Оливия започнаха да идват без предупреждение — сякаш бяха у дома си.

Тази вечер Лукас излезе от душа и с изненада откри, че в кухнята е тъмно и никой не го чака на масата.

— Мария! — извика той ядосано. — Какво става? Къде си? Какво има за вечеря?

— Сега, още десет минути. Довършвам отчета — отговори тя. — Има пилаф на печката, приготвих го през деня. Сложи го да се стопли, моля те. И извади салатата от хладилника.

— Пилаф? — учуди се Лукас. — Къде е той? Казанът е празен! — замръзна. — Пак ли имаше гости?

Разгневен, той влезе в стаята, където Мария работеше на компютъра.

*

— Обясни ми, моля те, защо се прибирам уморен и гладен и виждам празни тенджери? Ти пак цял ден си хранила роднините си? Това някога ще свърши ли?

Той дори почервеня от яд.

— Празен казан? Невъзможно… Ядохме всички заедно… Имаше много! — искрено се учуди Мария.

Тя стана и решително отиде в кухнята. Казанът беше почти празен — на дъното имаше само няколко самотни оризови зрънца. В хладилника — празно. Салатата „Мимоза“, която Лукас толкова обичаше, осолената сьомга, дори парче засъхнала наденица — всичко беше изчезнало безследно.

— Ти изобщо контролираш ли какво става в нашия дом?! — вече крещеше той.

— Разбира се, че бях вкъщи! Просто леля Клаудия и Оливия след обяда още няколко пъти ходиха в кухнята да пият чай, докато ние с момичетата гледахме приказка. Явно са изяли всичко…

— Това не са роднини, това е скакалци! — избухна Лукас. — Поне пелмени останаха ли? Или и тях са изяли — направо замразени?

— Има… има. Сега ще ги сваря — виновно отвърна Мария.

Мария сложи тенджерата с пелмените на котлона и за миг замръзна. Ръцете ѝ трепереха — не от умора, а от осъзнаването, че така повече не може.

Лукас седеше на масата със стиснати юмруци и мълчаливо гледаше в една точка. Това мълчание плашеше повече от всеки скандал.

*

— Знаеш ли… — най-после глухо каза той. — Не е само заради храната. А защото в собствения си дом се чувствам излишен. Все едно съм… обслужващ персонал.

Мария въздъхна и седна срещу него.

— Не исках да стане така.

— Но стана — рязко отвърна той. — И ще продължи, ако ти сама не кажеш „стоп“.

В този момент се чу звънецът на вратата.

Те се спогледаха.

— Само не това… — прошепна Лукас.

Мария отиде да отвори. На прага, сякаш нищо не се беше случило, стояха Клаудия и Оливия. Първата държеше торба с празни кутии, а втората — уморен, но очакващ поглед.

— Само за малко — бодро започна лелята. — Момичетата останаха вкъщи, решихме да пием по един чай. О, защо е толкова тъмно у вас?

Лукас излезе в коридора.

— Само за малко? — бавно повтори той. — Не сте ли вече съвсем прекалили, скъпи гости?

*

Клаудия онемя.

— Какъв е този тон?!

— Съвсем нормален — твърдо отвърна Лукас. — Прибирам се от работа и виждам празни тенджери. Хладилникът — празен. Жена ми се извинява за вас. А вие пак стоите тук, сякаш това е нещо нормално.

— На нас не ни ли е позволено да дойдем при роднини?! — избухна Оливия.

— Да дойдете — да. Да живеете на наш гръб — не — отсече той. — И стига с оправданията за „труден период“. При вас той продължава подозрително дълго.

Клаудия стисна устни.

— Значи сме излишни?

Мария направи крачка напред. Гласът ѝ беше тих, но твърд.

— Не, лельо Клаудия. Не сте излишни. Но трябват граници. Повече няма да ви храня всеки път, когато сте уморени или не сте успели да ядете. И не идвайте без предупреждение.

В коридора увисна тежка тишина.

— Хайде, Оливия — студено каза Клаудия. — Тук явно не ни искат.

*

Вратата се затвори.

Мария бавно се обърна към съпруга си. Очите ѝ блестяха, но тя не плачеше.

— Ти си прав — каза тя. — Твърде дълго се страхувах да не обидя другите и напълно забравих за нас.

Лукас издиша, сякаш се освободи от товар.

— Аз не съм против да помагам — по-тихо каза той. — Аз съм против да ни използват.

Мария се приближи и го прегърна.

— Пелмените ще се преварят — слабо се усмихна тя.

— Нищо — за първи път тази вечер Лукас се усмихна. — Най-важното е, че днес ще вечеряме у дома. И без гости.

Те седнаха на масата.
За първи път от дълго време — спокойно.