— Печелиш жълти стотинки? Тогава нямай претенции към мен, живей както искаш! — отсече съпругът.

Фразата удари рязко, без предупреждение — като шамар, от който звъни в ушите. В този момент Марк стоеше в кухнята, стискайки в ръцете си поредната разписка за плащане с банкова карта. Белият лист трепереше между пръстите му. Сумата го накара да се намръщи — дванадесет хиляди рубли. За какво?

Той отвори детайлите на транзакцията и издиша през стиснати зъби: онлайн магазин за козметика. Поредната поръчка на Софи.

Марк влезе в хола. Жена му седеше на дивана, вперила поглед в телефона си, и дори не забеляза присъствието му.

— Софи, какво е това? — Марк ѝ подаде разписката.

Тя не вдигна очи.

— Козметика. Поръчах нова палитра сенки и комплект четки.

— Дванадесет хиляди за палитра?

— Имаше и серуми, — Софи сви рамене. — Хубави. С хиалуронова киселина.

Марк седна срещу нея и внимателно остави разписката на масата, сякаш се страхуваше, че може да пламне.

— Софи, вече имаш цял рафт с козметика. Защо ти е толкова много?

— Така ми се искаше, — погледна го с леко раздразнение. — Забранено ли е?

*

— Не. Но нали се бяхме разбрали да заделяме пари за почивка. И за ремонта на банята. Помниш ли?

— Ще заделим следващия месец, — жена му отново се втренчи в телефона.

Марк работеше като програмист. Софи беше мениджър в малка компания. Общият бюджет беше приличен, но постоянните разходи на жена му поглъщаха значителна част от доходите.

Те живееха в двустаен апартамент, купен с ипотека преди три години. Плащаха тридесет и пет хиляди рубли на месец, плюс комунални услуги, храна и транспорт. Марк печелеше повече и внимателно планираше бюджета, заделяйки пари за почивка и ремонт. Но Софи редовно проваляше всички планове.

Тя купуваше всичко: козметика, бижута, аксесоари, декорации за дома — които после събираха прах в кутиите. Поръчваше импулсивно, без да мисли за цената. Пратките пристигаха почти всяка седмица.

С всеки месец ставаше все по-зле. Ако по-рано разходите бяха пет–седем хиляди, сега достигаха двадесет–тридесет хиляди.

— Софи, трябва сериозно да поговорим, — каза Марк на следващата вечер.

Жена му разглеждаше нови обеци, току-що извадени от кутията.

— За какво?

— За парите. Виж — той отвори лаптопа. — Това са нашите разходи за последните три месеца. Това са твоите покупки. Средно по двадесет и пет хиляди на месец.

— И какво от това?

— Как „какво“? Трябва да заделяме за почивка и ремонт, а ти харчиш всичко за глупости!

— Това не са глупости. Нужни са ми.

— Нужна ли ти е пета червила? Десетата чифт обеци?

— Да! Трябва да изглеждам добре!

— Ти и без това изглеждаш добре! Нямам нищо против покупките, но в разумни граници.

*

— А кога да живеем? — изсумтя Софи.

— Да живееш и да спестяваш не си противоречат, — отвърна уморено Марк.

Софи рязко се изправи и започна да събира кутиите.

— Писна ми от твоите поучения. Искаш да пестиш — пести сам.

Тя влезе в спалнята и тръшна вратата. Марк остана в кухнята, вперил поглед в цифрите. Те растяха, плановете се разпадаха, а жена му дори не искаше да слуша.

Но Софи не спираше. Нови пратки идваха една след друга. Козметика, бижута, свещи, аксесоари. Почивката беше под въпрос, ремонтът трябваше да се отложи.

— Софи, пак ли пратка? — попита Марк, виждайки поредната кутия.

— Да. Нов комплект за грижа за кожата.

— Колко?

— Не помня.

— Девет хиляди и осемстотин! Това е безумие!

— Нормална цена за качество.

— Вече имаш цял рафт! Половината дори не си отваряла!

— Ще ги отворя, — отвърна тя и отиде в банята.

Марк остана в коридора, стискайки юмруци. Разговорите вече не помагаха.

Късно вечерта, когато Софи спеше, той отново отвори лаптопа. Цифрите не излизаха. Разбра: така повече не може.

На следващия ден Марк се обади в банката.

— Искам да променя условията за достъп до общата сметка.

Вечерта Софи първа забеляза.

— Защо картата не работи?

*

— Сложих лимит. Фиксирана сума на месец.

— Ти ме контролираш?! — възмути се тя.

— Не. Защитавам себе си. Омръзна ми да живея в постоянен стрес.

— Ти си стиснат.

— А ти си безотговорна. И това разрушава брака ни.

Тези думи увиснаха между тях.

Минаха няколко седмици. Софи харчеше по-малко — принудително. Стана раздразнителна, дистанцирана. Между тях се настани ледена тишина.

— Не мога да живея така, — каза тя един ден.

— И аз не мога, — отвърна Марк.

Без крясъци. Без упреци.

Решиха да се разделят. Спокойно. Без скандали.

Месец по-късно Марк остана сам в апартамента. Вноските станаха по-леки, въздухът — по-чист. Той продължи да заделя пари — вече не за почивка, а за спокоен живот.

Софи нае малко студио и за първи път започна да брои разходите си. Пратките спряха да идват всяка седмица. Вместо това дойде осъзнаването — късно, болезнено, но честно.

Понякога си пишеха. Кратко. Учтиво.

И всеки от тях разбра по своему: проблемът не беше в парите.
Проблемът беше, че бяха престанали да се чуват — много преди първата разписка.