Съпругът ми насън произнесе името на най-добрата ми приятелка и прошепна: „Обичам те“. Реших да проверя кореспонденцията им и открих тайна, която криеха пет години.
В спалнята цареше онази особена, гъста, почти осезаема тишина, която се появява само преди зазоряване — когато градът вече е утихнал, а птиците още не са започнали първата си плахa песен. Лежах с отворени очи, вперила поглед в тавана, и се вслушвах в равномерното дишане на съпруга си. Вътре в мен нарастваше странно, необяснимо безпокойство — сякаш някъде дълбоко тънка струна се беше опънала и започваше да трепери, предупреждавайки за опасност.
Съпругът ми, Иван, спеше дълбоко, с разперени ръце. В слабата светлина на уличната лампа, която проникваше през плътните пердета, лицето му изглеждаше спокойно, близко, познато до най-малкия детайл. Живяхме заедно пет години и винаги съм вярвала, че го познавам напълно: всяка бенка, всяка интонация, всяко поемане на въздух.
Изведнъж ритъмът на дишането му се промени. Той се размърда, смачка завивката и, сякаш продължавайки насън някакъв важен, емоционално изтощителен разговор, ясно, с нежност, от която ми секна дъхът, произнесе:
— Мария… любов моя… повече не мога така… обичам те.
Сърцето ми прескочи един удар, после започна да бие толкова силно, че ми се стори, че ще събуди целия апартамент.
Мария.
Мария Петрова.
*
Моята най-добра приятелка.
Човекът, с когото делях училищния чин, студентската квартира и всичките си най-съкровени тайни. Мария беше кума на сватбата ни, кръсти сина ми, утешаваше ме след кавгите с Иван и винаги казваше:
— Елена, дръж се за него. Той е златен човек.
Съзнанието ми отчаяно се опитваше да намери обяснение. Може би сънуваше работа? Понякога имаха служебни контакти — тя му помагаше с документи за фирмата. Може би беше просто умора. Бръщолевене.
Но интонацията…
В това „обичам те“ имаше твърде много болка, твърде много потисната нежност. Така не се говори случайно. Така се говори само на жената, без която не можеш да живееш.
Сънят изчезна мигновено. Внимателно се измъкнах от леглото и на омекнали крака излязох в хола. Треперех. Студени тръпки, несвързани с температурата, ме пронизваха до костите. Седнах на дивана, прегърнала се с ръце, и започнах да подреждам в ума си последните години.
Дългите им погледи на семейните празници. Мария, която „случайно“ се оказваше наблизо точно когато Иван закъсняваше.
— Бях във вашия квартал, ще го закарам, казваше тя.
А аз ѝ благодарях.
Погледът ми падна върху масичката. Телефонът на съпруга ми лежеше там, както винаги. Той никога не го криеше. Паролата беше проста — датата на сватбата ни.
Протегнах ръка, знаейки, че връщане назад няма.
Екранът светна. Приложението за съобщения се отвори веднага. Чатът с „Мария 💙“ не беше нито първи, нито скрит. Последното съобщение беше изтрито, но всичко по-нагоре беше запазено.
Започнах да превъртам и с всяко движение на пръста животът, който смятах за истински, се разпадаше.
Това не беше авантюра.
*
Това беше втори живот.
— „Уморен съм да се преструвам, Мария. Кога най-после ще можем да бъдем заедно?“
— „Потърпи, любов моя. Мартин е още малък. Елена няма да се справи сама. Уговорихме се да не разрушаваме живота ѝ рязко.“
Продължих да превъртам. Месеци. Години. И накрая — преди пет години. Периодът на подготовката за сватбата ни.
— „Сигурен ли си, че искаш да се ожениш за нея?“
— „Не. Обичам само теб. Но ти каза, че имам нужда от мен. Че трябва да я спася. Женя се заради теб.“
— „Ти си моят герой. Нека Елена живее в своята приказка. Тя няма да понесе истината.“
Повърнах в банята.
Бракът ми беше спектакъл.
А аз — декор.
Болката бавно се превръщаше в студен, звънтящ гняв.
Направих снимки на екрана, върнах телефона на мястото му и сложих кафето. Трябваше да дочакам утрото. Да го погледна в очите на дневна светлина.
След час Иван влезе в кухнята.
— Добро утро, скъпа…
Отдръпнах се.
— Как спа? Мария не ти ли се присъни?
Той пребледня. Разбра всичко.
— Елена… за какво говориш? Каква Мария?..
Гледах го и за първи път виждах ясно:
пред мен не стоеше мъж.
Пред мен стоеше лъжа.
*
Той стоеше, очаквайки аз първа да отместя поглед. Да смекча нещата, както винаги. Но не и този път.
— Искаш ли да повторя? — попитах тихо. — Или най-после ще кажеш истината?
Иван седна, сякаш краката му се подкосиха.
— Разбрала си погрешно…
Поставих телефона пред него.
— Тогава обясни.
Той погледна — и се срина.
— Не исках да те нараня…
— Изгради живота си върху лъжа, казах аз.
Опита се да ме хване за ръката. Отдръпнах я.
— Къде е тя?
— У тях…
Кимнах.
— Събирай си нещата. Днес.
Опита се да говори за сина ни, за време, за „не сега“.
— Мартин ще порасне и ще научи истината. Но няма да живее в дом, в който майка му е обект на съжаление.
Иван си тръгна с куфар.
Аз не плаках.
*
След час дойде съобщение.
Мария:
Елена, всичко си разбрала погрешно. Трябва да поговорим.
Ела, написах.
Тя дойде с лице, пълно със съчувствие. Говори дълго — за любов, за трудни обстоятелства, за това, че „винаги е мислела за мен“.
Мълчаливо сложих телефона на масата.
— Това са копия.
Тя пребледня.
— Променила си се…
— Не. Просто вече не съм ваша.
Тя си тръгна. Завинаги.
Вечерта сложих Мартин да спи. Той ме прегърна през врата и прошепна:
— Мамо, ти с мен ли си?
— Винаги.
Месец по-късно беше разводът.
Година по-късно — нов живот.
Понякога си спомням онази нощ и чуждото име в тишината.
Сега знам:
понякога предателството не е краят.
Понякога е началото.