Съпругът ми написа: „Успех, просячке“ — и отлетя с любовницата си. С едно щракване му отнех 15 милиона

 

София видя съобщението на екрана на телефона му точно в момента, в който се наведе да вдигне лъжицата, паднала на пода. Съвпадението беше почти жестоко. Марко беше под душа — водата шумеше зад затворената врата — а телефонът лежеше на масата, отключен, сякаш дори не му беше минало през ума, че истината може да излезе наяве толкова обикновено.

*

„Утре по това време вече ще сме в стаята, скъпи. Избрах роклята за вечерята на покрива.“

София замръзна. После бавно се изправи и взе телефона в ръка. Отвори чата с „Елена“.

Снимки: млада жена по бельо. Марко с чаша вино. Техни селфита на летището — усмихнати, безгрижни, сякаш това не беше изневяра, а сбъдната мечта. По-надолу — резервацията на хотела:

Mandarin Oriental, Токио.
Двама души. Седем нощувки.

На следващия ден той трябваше да замине в командировка. За Сеул — така казваше. За важни преговори, след които най-сетне щяха да изтеглят парите от сметката и да купят апартамент за децата. Осем години спестяване. Без почивки. Без излишни разходи. Броейки всяка стотинка.

София остави телефона точно на същото място. Вдигна лъжицата. Върна се до котлона. Супата врише, надигаше се мътна пяна, но тя не помръдна. Гледаше в една точка, сякаш искаше да запомни този момент.

Когато Марко излезе от банята, тя стоеше с гръб към него и бавно разбъркваше супата.

— София, защо мълчиш? — прегърна я през раменете.

*

Тя се обърна и го погледна право в очите.

— Нищо. Просто съм уморена. Утре заминаваш, нали?

— Да. Само за седмица. Ще издържиш ли? — усмихна се и я целуна по бузата.

Тя кимна.

— Ще издържа.

Сутринта Марко си приготвяше куфара. София седеше на ръба на леглото и го гледаше как грижливо сгъва ризите — същите, които тя беше гладилa предната вечер.

— Марко, сигурен ли си, че летиш за Сеул? — попита спокойно.

Той рязко се обърна.

— Какво говориш? Разбира се, че за Сеул.

— Преди винаги ми показваше маршрута, документите. А сега — нищо.

Той затръшна куфара и ядосано дръпна ципа.

— И без това главата ми е пълна, а ти ми правиш разпит. Трябва ли да ти се отчитам?

София се приближи до прозореца.

— Не трябва. Лети където искаш. И с когото искаш.

Той замълча. След малко ѝ подаде телефона.

— Билет за Сеул. Доволна ли си?

*

Тя погледна.

— Доволна.

Половин час по-късно вече стоеше на вратата.

— Ако нещо се случи с парите, докато ме няма, не пипай сметката.

— Няма да я пипам.

Той се усмихна криво.

— Успех, просячке. Без мен нямаше да спестиш и стотинка.

Вратата се тръшна.

София остана в тишината, докато стъпките му не заглъхнаха. После седна на масата.

Телефонът беше до нея.

Екранът светна сам — известие от банковото приложение.
Планирана операция за сутринта. Голяма сума. Обща сметка.

София дълго гледа цифрите.

Свали брачната халка и я остави до телефона.

След това отвори контактите и написа:

„Лаура, имам нужда от помощта ти. Спешно. Става дума за пари.“

*

Срещнаха се в кафене час по-късно. Лаура работеше в отдела за сигурност на банка и говореше спокойно, без емоции.

— Това не е просто изневяра. Това са общи пари.

— Той смята, че има право на тях.

— Имаш ли достъп до сметката?

— Да. Винаги.

— Тогава можеш да блокираш операциите. С едно щракване.

София извади телефона. Потребител. Парола. Код.

Натисна.

„Операциите по сметката са временно спрени.“

Два часа по-късно телефонът вибрира.

Марко:
Какво направи?! Сметката е блокирана! В Токио съм!

София:
Не съм пипала сметката. Ти сам ме помоли.

*

Тя повече не отговори.

Седмица по-късно той се върна. Сам.

— Това са моите пари!

— Нашите. За децата.

Разводът мина бързо. Сметката беше разделена по закон.

Месец по-късно София подписа договора за апартамента.

Онази вечер седеше с чаша чай и гледаше през прозореца.

Телефонът мълчеше.

И тя знаеше едно:
вече няма нужда някой да ѝ пожелава успех. Тя се справи сама.