— Не си ли на работа? — учуди се Марко, като скри зад гърба си букетите с рози, щом видя Елена да седи на масата.
— Върна се по-рано от обикновено — каза Елена, без да откъсва очи от книгата, точно в момента, в който вратата се затвори зад него.

Той ѝ хвърли бегъл поглед, докато си събуваше обувките в антрето.
— Отмениха срещата — измърмори с пресипнал глас и продължи навътре.

Стъпките му заглъхнаха някъде в дъното на апартамента.

Елена затвори книгата и я остави настрани.

*

Среща?
В девет вечерта?

Тя леко се изправи от дивана, наметна си одеяло и се приближи до прозореца. Ноемврийската кал разтегляше светлините на града в треперещи отражения по мокрия асфалт. Някога точно пред този прозорец те често се прегръщаха.

Изведнъж от кухнята се чу звук от счупени съдове.

Елена подскочи.
— Всичко наред ли е? — извика тя, подавайки се на вратата.

Марко стоеше с гръб, напълно погълнат от екрана на телефона. На пода лежеше счупена чаша.
— А? Да… изпуснах я — махна с ръка. — Ще купим друга.

През последните три месеца той все повече приличаше на призрак. Връщаше се след полунощ, често отказваше вечеря, а нощем седеше на ръба на леглото, вперил поглед в празното. На въпросите отговаряше тихо, без желание. Понякога Елена улавяше в погледа му проблясък на изненада — сякаш се чудеше, че тя още е тук.

Марко, преструвайки се на прозял се, каза:
— Ще взема душ и ще си лягам.

Никакъв допир.
Никаква усмивка.
Сякаш умишлено държеше дистанция.

Елена събра парчетата. Това беше нейната порцеланова чаша с надпис „На най-добрата съпруга“. Подарък за първата годишнина. Изхвърли осколките и остана неподвижна пред мивката.

Преди пет години, когато се бяха нанесли, Марко я пренесе на ръце през прага. Казваше, че е традиция. Наричаше апартамента крепост и обещаваше вечна щастлива съдба.

Елена пое дълбоко въздух.

*

Апартаментът беше наследство от баба ѝ — единственото, което имаше.

Тя отвори хладилника. На един от рафтовете стоеше кутия бонбони, които тя никога не ядеше. До нея — бутилка вино, точно от вида, който Марко винаги избягваше.

Странно.

Погледна в кошчето: сред парчетата от чашата се подаваше опаковка от дамски парфюм. Сърцето ѝ се сви, но Елена веднага се опита да се успокои.

Сигурно е за майка му или за сестра му.
Празниците наближават.

От банята се чуваше шумът на водата.

На масата лежеше телефонът на Марко. Екранът светна — беше дошло ново съобщение. Тя не искаше да чете. Наистина не искаше. Но погледът ѝ неизбежно се спря върху светлите думи:

„Благодаря за тази вечер. Чакам те утре в седем. Целувки. О.“

Елена направи крачка назад.

„О.“ — коя е тя?
„Целувки“ — обикновена учтивост или нещо повече?

*

Тя пое дълбоко дъх.

Може би колежка?
Работен проект?
Може би просто си въобразява?

Вратата на банята се отвори рязко.

Марко излезе с хавлия около кръста, с още мокра коса. Когато видя Елена до масата и телефона, лицето му мигновено се промени.
— Четеш ли ми съобщенията? — попита студено, напрегнато.

Спря на прага, сякаш заловен на местопрестъплението.
— Аз… — Елена дръпна ръката си, сякаш телефонът я изгори. — Той сам светна. Не съм търсила нищо.
— Удобно — изкриви се Марко. — И сега още се оправдаваш.

— Марко — каза тя тихо. — Коя е „О“?

Той изтръгна телефона от ръката ѝ.
— Колежка. Проект. Нищо особено.
— „Целувки“ част от проекта ли са?

Той се обърна рязко.
— Наистина ли ме разпитваш? След работен ден?
— Работен? — тя го погледна право в очите. — В девет вечерта. С цветя. С вино, което мразиш. И с парфюм в коша.

*

Настъпи тежка тишина.

Марко се обърна и започна да се облича набързо.
— Трябва да изляза.
— При нея?

Той застина.
Само за секунда.
Но на Елена това ѝ беше достатъчно.

— Не съм длъжен да давам обяснения на никого — каза глухо.

Облече якето и отвори вратата.
— Ще се върна късно.

Вратата се затръшна.

Елена остана сама в средата на кухнята, знаейки, че тази нощ ще промени всичко.

Нощта се влачеше бавно и лепкаво. Елена не легна да спи. Увита в одеялото, тя седеше в кухнята и гледаше как чаят изстива в обикновена чаша — без надписи и без обещания. Часовникът тиктакаше твърде силно, подчертавайки всяка минута тишина.

Марко не се върна нито в полунощ, нито в два.

В три Елена спря да чака.

Сутринта я събуди необичайна тишина. В антрето вече нямаше неговите обувки. Закачалката беше наполовина празна — не беше взел всичко, но достатъчно, за да стане ясно, че това не е било просто излизане.

Елена бавно премина през апартамента. В спалнята леглото беше недокоснато. В банята се носеше чужд аромат на парфюм — вече без никакви съмнения. Тя затвори вратата и се облегна на касата, усещайки в себе си не болка, а студена, овладяна яснота.

Телефонът вибрира.

*

„Трябва да поговорим. Ще дойда тази вечер.“

Елена погледна екрана и отговори кратко:
„Добре.“

Денят премина сред документи и телефонни разговори, отлагани отдавна. Документи, адвокат, нотариус, стар приятел — брокер на недвижими имоти. Всичко звучеше сухо и делово, сякаш беше проект, а не нейният живот. И точно това ѝ даваше сила.

Точно в седем вратата се отвори.

Марко влезе с уверена, почти предизвикателна крачка.
— Изглеждаш… спокойна.
— Спокойна съм — отговори Елена. — Седни. Ако ще говорим — без театър.

Той седна срещу нея.
— Не исках да разбереш така. Не стана внезапно.
— Но стана — кимна тя. — И ти реши, че може да се живее в два дома. В моя апартамент.
— Изгубих се — каза той по-тихо. — С теб всичко беше сложно… там беше по-лесно.
— По-лесно не означава по-честно — каза спокойно Елена. — И със сигурност не по-уважително.
— Мислех, че ще намерим някакво решение.

Елена стана и сложи пред него папка с документи.
— Аз вече го намерих.

Той я отвори и пребледня.
— Изгонваш ме?
— Връщам си живота — каза тя. — Апартаментът е мой. Винаги си го знаел. Ще имаш време да си вземеш вещите. Но повече няма да живееш тук.
— Пет години… — прошепна той. — Така ли просто ги зачеркваш?
— Не — погледна го в очите тя. — Аз ги изживях. И това е достатъчно.

Марко стана, искаше да каже нещо, но не намери думи. Насочи се към изхода.
— Марко — извика го тя.

Той се обърна.
— Искрено ти желая щастие. Но не за моя сметка.

*

Вратата се затвори тихо. Без трясък.

Елена остана сама.

Но за първи път самотата не плашеше.

Тя се приближи до прозореца. Градът живееше своя живот — светлините бяха ясни, спокойни, сигурни.

Елена изправи рамене.

Крепостта устоя.
И сега отново имаше своята господарка.