— Не, Иванe! Дъщеря ти от първия брак няма да живее в МОЯ апартамент! — отсече Мария, когато съпругът ѝ отново повдигна темата за преместването, сякаш се надяваше, че при десетия път решимостта ѝ внезапно ще се разпадне.

Телефонът завибрира на масата за трети път през последните пет минути. Мария дори не погледна екрана — знаеше кой звъни. Пенка Иванова никога не се отказваше след първото позвъняване. За нея настойчивостта не беше недостатък, а начин на живот.

Мария вдигна.

— Марийке, мило дете, къде си? — гласът на Пенка Иванова беше прекалено сладък, сякаш в слушалката се изливаше гъст захарен сироп. — Аз и Георги те чакаме при нотариуса вече половин час! Нали помниш, че днес подписваме документите за апартамента?

Мария бавно издиша. Разбира се, че помнеше. Как можеш да забравиш деня, в който методично се опитват да те лишат от покрив над главата, прикривайки се с „грижа“ и „семейни ценности“?

— Пенко Иванова, казах ви още вчера. Няма да дойда.

*

Пауза. Кратка, но показателна. В тази тишина имаше всичко — раздразнение, обида и студен разчет. Когато Пенка Иванова отново заговори, гласът ѝ се промени: сладостта изчезна и се появи метал.

— Мария, не бъди глупава. Това е за ваше добро! Апартаментът ще мине на името на Георги, моя син, и всички ще живеете заедно. Едно голямо семейство. Какъв е проблемът?

— Проблемът е, че това е МОЯТ апартамент — каза Мария спокойно, почти равно, но с желязна твърдост. — Оставен ми от родителите ми. И нямам намерение да го прехвърлям на никого. Нито днес, нито утре, нито „заради семейството“.

Тя затвори, без да чака отговор. Сърцето ѝ биеше по-бързо, но в главата ѝ беше необичайно ясно. Тя знаеше: ако сега отстъпи — после няма да ѝ оставят нищо.

А всичко започна преди три месеца.

Георги се прибра след поредното посещение при майка си и мълчаливо се стовари на дивана. Ясно беше, че иска да каже нещо, но не се решаваше. Въртеше се, включваше и изключваше телевизора, безцелно превърташе телефона, сякаш търсеше правилните думи.

— Искаше ли да ми кажеш нещо? — попита Мария, влизайки в стаята с чаша чай.

— Ами… мама се обади — сви рамене той, без да я погледне. — Притеснява се за нас.

— Колко трогателно, — отвърна Мария сухо.

— Казва, че трябва да се подсигурим. За всеки случай.

Мария усети как нещо в нея се стяга. Твърде добре знаеше: когато Пенка Иванова започваше да „се грижи“, нищо добро не следваше.

— Да се подсигурим от какво?

Георги най-после я погледна. В очите му странно се смесваха вина и инат, сякаш и самият той не знаеше на чия страна е.

— Ами… в живота всичко става. Разводи, например. Мама казва, че е по-добре всичко да се уреди отрано. За да няма проблеми после.

— Да се уреди какво точно?

— Апартаментът. Да се прехвърли на мое име. Ние сме мъж и жена, каква е разликата? Поне юридически всичко ще е наред.

Чашата тихо иззвъня върху плота. Ръцете на Мария почти не трепереха, но вътре в нея се надигаше ледена вълна. В този момент тя ясно осъзна: не става дума за документи и не за „правилно“.

Става дума за граници.

И ако не ги защити сега — после от нея ще очакват само покорство…

*

Мария не повиши глас. В това беше силата ѝ — тя не крещеше там, където други биха изпаднали в истерия.

— „Наред“ за кого, Георги? — попита тя тихо. — За теб? За майка ти? Или за мен, която трябва доброволно да се откажа от единственото, което имам?

Той въздъхна и прокара ръце по лицето си, сякаш се надяваше да изтрие този разговор.

— Преувеличаваш. Никой не ти взима нищо. Това е просто формалност.

— Формалност… — повтори Мария и за първи път го погледна право в очите. — Странна формалност, при положение че винаги засяга само моето имущество.

Георги замълча. Това мълчание беше по-красноречиво от всякакво признание.

Разговорите започнаха да се повтарят. С различна интонация, по различно време, но със същия смисъл.

— Мама смята, че си егоистка.
— Мама казва, че в нормално семейство така не се прави.
— Мама е убедена, че не ми вярваш.

Всеки път Мария чуваше едно и също: мама, мама, мама.
И все по-рядко — ние.

После дойде вечерята.

Пенка Иванова се появи без предупреждение, както винаги. Свали палтото си и огледа апартамента с оценяващ поглед — не като гост, а като бъдеща собственичка.

— Е, — каза тя, сядайки на масата, — щом не дойде при нотариуса, се наложи да отложим срещата. Но това е само временно.

— Аз не съм искала нищо да се отлага — отвърна спокойно Мария.

— Защото си инатлива — отсече свекървата. — И не мислиш за семейството. Георги има дъщеря. Дете. Тя има нужда от стабилност.

— Вашата внучка има майка и баща — отвърна Мария. — И собствена стая при майка си.

— Това е временно. А апартаментът трябва да бъде уреден както трябва.

В този момент в Мария нещо окончателно щракна.

— Слушайте ме внимателно. Моят апартамент няма да бъде прехвърлен нито на Георги, нито на вас, нито „на семейството“. И вашата внучка няма да живее тук без моето съгласие.

*

— Ти разрушаваш семейството! — извика Пенка Иванова.

— Не — Мария се обърна към съпруга си. — Семейството се разрушава от този, който се опитва да отнеме чуждото, прикривайки се с грижа.

— Стига! — избухна Георги. — Ти ме поставяш пред избор!

— Не. Аз просто спрях да се правя, че такъв избор няма.

На следващия ден Мария отиде при адвокат. Своя.
Документите бяха изрядни. Апартаментът беше само неин.

Вечерта Георги си събра багажа.

— Ще живея при майка ми. Трябва да помислим.

— Ти — да. Аз — вече не.

Седмица по-късно той се върна с извинения. Мария го изслуша — и вече не повярва.

Разводът мина бързо. Без делба на имущество. Без сцени.

Месец по-късно Мария пребоядиса стените, смени пердетата и за първи път от дълго време усети тишината — не празна, а спокойна.

Тя разбра най-важното:
не беше защитила апартамента.
Беше защитила себе си.