— Не съм ти давала разрешение да залагаш моите златни бижута в заложна къща, за да си връщаш парите от залози, Иване! Това беше подарък от баба ми…

— Не си ли виждал обеците ми с рубини? Онези старите, бабините? — гласът на Елена прозвуча плашещо спокоен, разрязвайки тежката тишина в спалнята. Тя стоеше с гръб към съпруга си, неподвижна пред отворения скрин, сякаш пред светиня, която току-що е била осквернена.

Иван, който лежеше на леглото с телефон в ръка, трепна, но не вдигна поглед от екрана. Палецът му нервно превърташе новините, макар смисълът на заглавията изобщо да не достига до него. В стаята се усещаше мирис на лак за коса и плътни, леко сладникави парфюми — Елена ги използваше само по специални поводи. Днес беше точно такъв ден: новогодишното фирмено парти на голяма логистична компания, където тя работеше като главен счетоводител.

— Не, — промърмори той, опитвайки се да придаде безразличие на гласа си. — Откъде да знам къде са ти бижутата? Постоянно ги местиш и после се тревожиш. Погледни в банята, върху пералнята. Или в джоба на палтото — миналия път беше оставила там пръстен.

Елена бавно се обърна. Беше облечена в строга вечерна рокля в наситено син цвят, която в този момент приличаше на защитна броня. Тя не тръгна към банята. Погледът ѝ беше прикован в тила на съпруга ѝ — беше забелязала как шията му се е напрегнала и как необичайно неподвижен е кракът, който обикновено той машинално поклащаше.

*

— Никога не оставям семейните бижута върху пералнята, Иване. Знаеш го много добре.

Тя взе от нощното шкафче тежка дървена кутийка, подплатена отвътре с избледняло от времето кадифе. Щракна ключалката, разкривайки празнотата. Звукът беше сух и остър, като изстрел. В отделенията, където с години бяха лежали масивни обеци с големи камъни, златни пръстени и тежка верига със сложно плетиво, вече нямаше нищо. Всичко ценно беше изчезнало. Бяха останали само евтина бижутерия и чифт сребърни обеци, купени някога на разпродажба.

— Празно е, — каза тя спокойно, приближавайки се. — Иване, остави телефона. В кутийката вече няма бижута.

Съпругът най-накрая седна. Прекара ръце по лицето си, изобразявайки умора и раздразнение от това, което според него бяха дребни притеснения. Погледът му се стрелкаше, избягвайки срещата с нейните студени, внимателни очи.

— И какво искаш да чуеш от мен? — избухна той рязко, скачайки и започвайки нервно да крачи из стаята. — „Не, не“… Може би са ни обрали? Не си ли помислила за това? Преди празниците такива неща се случват често. Влезли са, взели са и са си тръгнали. А ти ме гледаш така, сякаш съм ти враг.

— Обрали? — Елена леко повдигна вежда, но лицето ѝ остана неподвижно. — Нека проверим. Входната врата е здрава — забелязах го, когато се прибрах. Няма следи от взлом. Прозорците са затворени, осми етаж. Но има още един момент.

Тя направи крачка към него, принуждавайки Иван да отстъпи до прозореца.

— В коридора, в шкафчето, има плик с пари за почистване. На видно място. В кухнята стои твоята скъпа кафемашина. В хола — лаптоп и таблет. Но „крадците“ са игнорирали всичко това, отишли са направо в спалнята, отворили са долното чекмедже на скрина, взели са златото и внимателно са върнали кутийката обратно, дори са я затворили. Много внимателни и подбиращи престъпници, не мислиш ли?

Иван усети как студена пот се стича по гърба му. Ризата залепна за тялото му, дишането му се затрудни, а стаята внезапно му се стори тясна и задушна.

*

— Откъде да знам как мислят те?! — извика той, опитвайки се да прикрие страха си с агресия. — Може би са искали само златото! Обади се в полицията, ако искаш! Нямам нищо за криене!

Елена се приближи съвсем близо до него.

— Сигурен ли си, че искаш да се обадиш в полицията? — попита тя тихо. — Точно сега? Те ще дойдат, ще вземат отпечатъци от кутийката…

Тя направи пауза.
Дълга.

— И чии следи ще открият вътре, Иване?..

Той не отговори. За първи път от началото на разговора Иван наистина замлъкна — без раздразнение, без оправдания. Гледаше през прозореца, сякаш се надяваше да намери изход отвъд стъклото.

— Трябвали са ми пари, — каза накрая глухо. — Мислех да върна всичко. Да си върна загубеното и да върна.

— Почти? — спокойно попита Елена.

Той стисна устни.

— Не исках да те въвличам… Ти нямаше да разбереш.

— Нямаше да разбера кражбата? — гласът ѝ стана леден. — Или зависимостта?

Той трепна.

— Намерих бележката от заложната къща, — продължи тя. — В якето ти. Лошо се криеш.

Иван пребледня.

*

— Колко получи? — попита тя.

— Малко… — прошепна той.

Елена кимна. В този момент всичко окончателно си дойде на мястото — без викове, без истерия. Просто яснота.

Тя извади папка от гардероба и я сложи на масата.

— Тук е молбата за развод. И сумата, която трябва да върнеш. Изцяло.

— Не можеш просто така да сложиш край на всичко… — гласът му се пречупи. — Заради една грешка?

— Това не беше грешка, — отвърна тя. — Това беше твой избор. А сега — мой.

Навън снегът падаше бавно. В стаята цареше тишина — не празна, а окончателна.

Елена взе чантата си, облече палтото и, без да се обръща, каза:

— Отивам на фирменото парти. А ти решавай как ще върнеш това, което си взел.
И никога повече не го наричай „просто неща“.

Вратата се затвори тихо.
А Иван остана сам — с празна кутийка, дългове и осъзнаването, че най-ценното беше загубил много преди заложната къща.