— Сега се обличаш, отиваш при майка си, казваш ѝ истината и взимаш ключовете от нашия апартамент!
— Лина…
— Веднага, Томас. Иначе си събирам багажа. Не се шегувам. Писна ми да бъда гръмоотвод. Ти си зрял мъж, самостоятелен, грижовен… когато майка ти не е наблизо.

Томас мълчеше. Гледаше жена си и разбираше: това не беше истерия. Това беше ултиматум.
И този път нямаше как да го обърне на шега.

Томас, тридесет и четири годишен, ръководител на отдел „Продажби“ в голяма IT компания, човек, който още вчера беше успял да уреди изключително сложен конфликт с доставчици, сега приличаше на ученик, избягал от контролно.

Стоеше до кухненския прозорец и дъвчеше — както казваше Анджелина — „ракова пръчица“.

— Томас, поне включи аспиратора, хвърли тя. — Пак цялата кухня мирише на череша. Колко пъти съм те молила да не пушиш в апартамента!

— Свършвам веднага, Лина… — нервно трепна той, хвърляйки поглед към коридора. — Нервите ми са на ръба. Майка ми се обади вчера и пита защо не отиваме при нея за уикенда.

Анджелина спря водата и избърса ръцете си с кърпа.

— И какво ѝ каза?

— Че имам отчет. И че те боли глава.

*

— Чудесно. Сега съм и болна. Благодаря.

Той изхвърли фаса през прозореца, приближи се и я прегърна отзад.

— Не се сърди. Ако ѝ кажа истината, ще се обиди за половин година. А после ще легне с кръвно.

— Тя и без това ще легне, отговори Анджелина уморено. — Това ѝ е любимият спорт — изнудване с апарат за кръвно.

Ключът се завъртя в ключалката.

И двамата подскочиха.

— Мама… — прошепна Томас.

Вратата се отвори.

— Деца! Спите ли? Минавах наблизо и си казах да намина — донесох палачинки!

В антрето се появи Маргарет Уилсън — жена-танк, жена-катастрофа.

Томас пребледня. Кухнята не беше проветрена. В джоба — пакет пурети.

Маргарет вече сваляше палтото си, оглеждайки апартамента с поглед.

— Какво сте се направили на чужди? Няма ли да посрещнете майка си?

Влезе в кухнята. Томас рязко се дръпна, извади пакета и го пъхна в ръката на Анджелина.

*

— На… дръж…

Анджелина замръзна.

— О! — Маргарет спря на прага. — Закуска по обяд? Е, богатите имат свои навици.

Погледът ѝ падна върху пакета.

Тишина.

— Анджелина… — гласът ѝ потрепери. — Ти… пушиш?!

— Това са… пурети, — отговори тя.

— Пушиш?! В апартамента на сина ми?!

Маргарет се строполи на стола.

— Томас! Бедното ми момче, как издържаш това?!

— Мамо, стига…

— Една жена трябва да мирише на чистота! А ти на какво миришеш? На изгорели листа?!

— Да сменим темата, каза студено Анджелина.

— Не! Грижа ме е за здравето на семейството!
Томас от дете има слаби дробове! Той никога не е слагал тази гадост в устата си!

Тя се усмихна на сина си.

— Вземи пример от мъжа си. Той е злато. Не пуши, не пие.

*

Анджелина погледна Томас. Той мълчеше.

— Отивам да се изкъпя, каза тя. — А вие тук… поговорете.

В банята водата шумеше.
Болеше не от думите.
Болеше от това, че мъжът ѝ се беше прикрил с нея като с щит.

Когато излезе, Маргарет вече беше тръгнала.

Томас седеше в хола пред изключения телевизор.

— Лина… извинявай. Паникьосах се.

— Рефлекс? — попита тя спокойно.
Рефлекс е да дръпнеш ръката си от огъня.
А това, което направи ти, е подлост.

— Тя щеше да ми трови живота с месеци! А на теб ти каза няколко думи и забрави!

— Значи жена ти трябва да преглъща, само и само синчето да е в бяло?

— Исках да ѝ спестя нервите! Тя е на шестдесет и пет!

— А моите нерви? — Анджелина направи крачка към него. —
Аз съм на тридесет. Те не са ли важни?

*

Томас замръзна.

Анджелина се обърна и тръгна към спалнята.

— Лина… къде отиваш?

Той я видя как изважда от гардероба пътна чанта.

— Почакай… — гласът му се пречупи. — Какво правиш?

Анджелина сложи първата дреха в чантата.

Тя се събираше бавно, почти педантично.
Така се събират хора, които вече са решили всичко.

Томас стоеше на вратата и гледаше как изчезва ежедневният ред — нейните тениски, козметичната чантичка, зарядното.

— Дори ръцете ти не треперят — каза глухо той. — Сякаш отдавна беше готова за това.

— Отдавна разбирах, — отговори тя. — Само се надявах да греша.

— Това е несправедливо — прошепна той. — Зачеркваш всичко заради един епизод.

— Това не е епизод, Томас. Това е система.

*

Той седна на леглото.

— Мислиш ли, че ми е лесно да живея между вас?

— Ти не живееш „между“. Ти живееш зад гърба на майка си.

Той рязко се изправи.

— Какво искаш от мен?!

— Искам да направиш избор. С действия.

— Ще говоря с нея!

— Кога? Когато пак влезе тук без предупреждение?

Той замълча.

— А ако отида при нея сега? — каза внезапно. — Сега. Ще взема ключовете.

В гласа му се появи надежда.

— Един зрял мъж прави избор преди ултиматума, — каза Анджелина. — Момчето — след.

Тя затвори чантата и я преметна през рамо.

— Не те е страх да ме загубиш. Страх те е да останеш сам.

В антрето той тихо попита:

— Ще се върнеш ли?

*

Тя спря до вратата.

— Не знам.
Няма да се върна там, където пак ще направят от мен виновната.
Ако някога ѝ кажеш „не“ — не заради мен, а защото сам така си решил — тогава ще говорим.

Вратата се затвори тихо.

Томас остана сам — в тишината, със студени палачинки и миризма на черешов дим.

Телефонът завибрира.

Мама.

Той гледа екрана няколко секунди.
И за първи път в живота си натисна „отхвърли“.

Защото разбра:
на майка си може да се обади винаги.
Но жената, която току-що загуби,
може би никога няма да върне.