„Ако не платиш почивката на майка ми — подавам молба за развод!“
Той беше убеден, че ще се пречупя и ще започна да моля. Познаваше ме точно такава — удобна, търпелива, преглъщаща униженията мълчаливо. Дори през ум не му мина, че този път всичко ще бъде различно.

*

Анна гладеше ризата на Марк, когато телефонът звънна.
Елеонора Дюпон, както винаги, започна разговора без никакъв поздрав — сухо, настоятелно, сякаш Анна ѝ дължеше нещо само заради самия факт на брака:
— Анна, разглеждам санаториуми. Във Виши в момента има отлична оферта — пакет с отстъпка. Марк каза, че ще го обсъдите.

Анна изключи ютията и бавно я остави настрана. Двадесет години — едни и същи разговори, едни и същи думи, един и същ тон, който не допускаше възражения.
— Елеонора, в момента сме затруднени финансово. Клара кандидатства…
— Айде стига! — прекъсна я свекървата. — И двамата работите, а аз съм сама. Лекарят ясно каза — само минералните бани ще помогнат на ставите ми.

Разговорът прекъсна. Анна остана да стои насред кухнята, усещайки познатата умора. В съзнанието ѝ изплува как преди пет години беше продала златните обеци на майка си, за да плати лечението на свекърва си. Как миналата година беше дала цялата си премия за пътуването ѝ до Лазурния бряг. И всеки път Марк казваше едно и също, спокойно, почти безразлично:
„Какво толкова, жал ли ти е? Тя е възрастна.“

*

Вечерта той се прибра раздразнен. Клара седеше на масата с учебниците си, но Анна знаеше — разговорът ще се състои точно пред нея. Марк обичаше да има свидетели на своите „възпитателни беседи“.

— Майка ми се обади, — каза той, без дори да свали палтото си. — Отказала си да платиш почивката.
— Марк, в момента нямаме излишни пари. Клара кандидатства, трябва да платим общежитието…
— А за твоите дрехи пари се намират, нали? — посочи с пръст стария ѝ домашен халат.
— Какви дрехи?
— Не се прави! Миналия месец си купи блуза.

Анна си спомни онази блуза — евтина, купена на разпродажба. Първата вещ за себе си от половин година. И дори за нея се беше чувствала виновна.

Марк се приближи, надвеси се над нея и снижи гласа си:
— Така че слушай внимателно. Ако не платиш почивката на майка ми — подавам молба за развод! И да не си помислиш, че се шегувам!

*

Той я гледаше втренчено, очаквайки обичайната реакция: сълзи, оправдания, обещания да намери парите на всяка цена.

И в този момент нещо в Анна се скъса. Без шум. Без болка. Просто изчезнаха — страхът, навикът да отстъпва, нуждата да бъде удобна.

— Добре, — каза тя спокойно.

Марк се смути.
— Как така „добре“? Ще намериш ли парите?

Анна бавно вдигна поглед към него — и в очите ѝ вече имаше нещо съвсем различно.

Тя не отговори. Просто се обърна и излезе от кухнята. Марк още говореше — за неблагодарност, за майка, която „цял живот е живяла за него“, за това, че „жената трябва да разбира“. Но думите вече не я нараняваха. Те минаваха покрай нея.

В спалнята Анна отвори гардероба. Долу стоеше куфарът на Марк — същият, с който някога бяха тръгнали на първото си общо пътуване. Тя го извади и го сложи на леглото.

*

Ризи. Панталони. Чорапи. Вратовръзката, която му беше подарила за десетата годишнина от сватбата им.
Всичко — спокойно, методично, без треперене в ръцете.

— Какво правиш? — Марк се появи на вратата. В гласа му вече нямаше увереност.
— Това, което ти предложи, — отвърна тя, без да се обръща. — Подавaш молба за развод. Аз ти помагам да започнеш.

— Анна, хайде… Казах го в яд.
— Не, — тя най-сетне се обърна към него. — Каза го по навик. Всеки път, когато не получаваше това, което искаше. Просто преди ме беше страх.

На вратата на кухнята стоеше Клара. Тя не гледаше баща си — гледаше майка си. За първи път истински.

— Мамо…
Анна се приближи и сложи ръка на рамото ѝ.
— Всичко е наред. Наистина.

— Ти съсипваш всичко! Заради някаква почивка!
— Не, Марк. Аз спасявам това, което още може да бъде спасено. Себе си. И Клара.

*

Анна остави куфара до входната врата и я отвори широко.
— Можеш да отидеш при майка си. Тя отдавна чака да я избереш окончателно.

Той чакаше. Сълзи. Молби. Последен шанс.
Но Анна просто стоеше до отворената врата — изправена, спокойна, чужда.

След малко Марк мълчаливо взе куфара и излезе. Вратата се затвори тихо.

В апартамента стана изненадващо леко за дишане.
Анна пое дълбоко въздух.

— Мамо, ти беше страхотна, — каза Клара.

Анна се усмихна — без триумф, без гняв. Просто искрено.

Онази вечер за първи път заспа без чувство за вина.
А сутринта се събуди с усещането, че животът ѝ най-сетне ѝ принадлежи.