„Бях глупак, върни се!“ — молеше съпругът ми, когато ме видя отслабнала.
Но той не знаеше, че се омъжвам… за неговия шеф.

Вратата се отвори без почукване — с онази нагла безцеремонност, която винаги беше негова запазена марка. Той навлезе в пространството на живота ми така, сякаш прекрачваше прага на собствения си гардероб: безразлично, по навик, с мълчаливото очакване светът веднага да се нагоди към крачките му.

— Трябва ми подписът ти, — гласът на Марк, нисък и властен, разсече тишината на наетото ми студио като нож платно. Той хвърли дебела кожена папка върху масата, затрупана с моите скици и чаша с остатъци от билков чай. Ароматът на мента и маточина се смеси с острия, чужд тук мирис на скъпия му парфюм.

*

Държеше се така, сякаш не бяха минали шест месеца, а шест часа от деня, в който студените му, безразлични пръсти ми подадоха билет в една посока — от луксозния, изпразнен от съдържание негов живот към моята неизвестност. Сякаш не беше имало двайсетгодишната му любовница с нахалния поглед и моите нощи, напоени със сълзи във възглавницата в същата тази „дупка“, както със сигурност щеше да я нарече.

— Здравей, Марк.

Гласът ми прозвуча равен, кадифен и напълно беземоционален. Не се обърнах от прозореца, зад който ноемврийското слънце бавно залязваше, оцветявайки тухлените стени на съседната сграда в цвета на разтопена мед. Лъжичката в чашата продължаваше равномерното си, хипнотично движение, сякаш появата му беше само дребен, незначителен дисонанс в симфонията на новото ми утро.

— Да, здравей. Не се ли радваш? — изсумтя той, а тежкият му, оценяващ поглед запълзя по стените, поглъщайки всеки детайл. Тесният перваз, превърнат в маса, затрупан с книги по архитектура и дизайн. Евтиният винтидж килим от битпазара. Акварелният скицник с моите рисунки. Всеки негов нервен импулс крещеше презрение.

— Става дума за стария кредит, — отсече той. — Адвокатът каза, че без твоя подпис не става.

— Можеше да изпратиш куриер, — отговорих аз, най-после обръщайки се към него. — Щеше да си спестиш време.

— Исках да видя дали още съществуваш, — усмихна се плоско. — В крайна сметка аз съм отговорен за теб.

*

Тази фраза опари както някога — но вече не със срам, а с леден презрителен хлад.

Бавно се изправих от табуретката. Черната рокля меко очертаваше силуета, който за половин година беше станал строен и уверен. Взех химикалката — подарък за самата себе си.

— Къде да подпиша? — попитах студено.

И тогава той наистина ме погледна.

Замръзна.

Погледът му, допреди миг изпълнен с рутинно превъзходство, внезапно спря, сякаш се удари в стена. Плъзна се бавно — от токчетата, през талията, до лицето, от което бяха изчезнали умората и старата болка.

Той вече не виждаше онази Елена, която беше оставил.
Пред него стоеше Непозната. Спокойна. Силна. Ослепително красива.

— Ти… — преглътна той…

— Ти… — преглътна буца в гърлото си. — Ти си се променила.

Оставих тишината да се проточи точно толкова, че да му стане неудобно.

— Хората понякога се променят, Марк, — отговорих спокойно. — Особено когато престанат да живеят в страх.

*

Той се усмихна нервно.

— Отслабнала си… разхубавила си се. Често мислех за теб.

— Съмнявам се, — отворих папката. — Тук?

Той посочи мястото машинално.

— Бях глупак, Елена, — изпусна се той. — Натиск, работа… не трябваше да си тръгвам така.

Подписах документите.

— Странно е, че го казваш точно сега.

— Винаги съм можел да го кажа, — възрази той.

— Не. Преди беше сигурен, че няма да си тръгна никъде.

Настъпи тишина.

— Сама ли си? — попита внезапно.

За първи път се усмихнах.

— Не. Не съм сама.

Той се напрегна.

— Срещаш ли се с някого?

— Омъжвам се.

— За кого?.. — пребледня.

— За твоя шеф.

*

Той отстъпи, сякаш беше получил удар.

— От инат?..

— Инат е да останеш там, където не те ценят. Аз избрах живота.

Той се отпусна тежко на стола.

— Той знае… за нас?

— Разбира се. Възрастните хора не градят бъдещето си върху лъжи.

— Ще се върнеш ли? — попита тихо.

— Не.

— Защо?

— Защото ти обичаш властта, не мен. А аз вече принадлежа само на себе си.

Отворих вратата.

— Документите са подписани. Всичко добро, Марк.

Той си тръгна.

Аз затворих вратата — без шум, без драма.

И за първи път от дълго време поех дъх с въздуха на нов живот,
в който вече не е нужно да доказваш стойността си на никого.