„Изведе дъщеря ми на студ без топли дрехи?“

Десислава застина на прага на детската стая, вперила поглед в празното легълце.
Одеялото беше отметнато, плюшеното зайче лежеше на пода, а прозорецът беше широко отворен, пускайки ледения януарски въздух. Студът я удари в лицето толкова рязко, че ѝ секна дъхът.

Сърцето ѝ се сви.

— Никол?.. — повика тя, вече знаейки, че няма да чуе отговор.

*

Часовникът на стената показваше осем и половина вечерта. Десислава се беше прибрала от работа по-рано от обикновено — в офиса бяха спрели отоплението. Тя очакваше да завари дъщеря си вече заспала, а съпруга си — както винаги — излегнат на дивана пред телевизора.
Вместо това апартаментът беше изпълнен с тишина и студ.

Телефонът звънна точно в момента, в който тя набираше номера на мъжа си.
На екрана се появи името „Георги“.

— Къде си? — изстреля тя без поздрав. — Къде е Никол? Защо вкъщи е толкова студено?

— Не повишавай тон, — отвърна раздразнено той. — При мама сме. Всичко е наред.

— При коя мама? Защо сте у майка ти в девет вечерта? Никол утре е на детска градина!

— Деси, само не започвай. Мама искаше да види внучката. Минахме за малко, вече тръгваме.

Пръстите на Десислава изтръпнаха.

Свекървата живееше в другия край на града, в стара панелка до промишлената зона. Пътят дотам отнемаше поне четиридесет минути — без задръстванията.

— Отишли сте там при минус двайсет градуса? — гласът на Десислава потрепери. — Георги, Никол само преди седмица беше с температура. Лекарят каза…

— Лекарят, лекарят, — прекъсна я той. — Ти само лекари слушаш.
Мама смята, че на детето му трябва чист въздух, а не да стои затворено. Трябва да се калява, не да се навлича.

*

Връзката прекъсна.

Десислава седна на ръба на леглото. Навън вятърът виеше, блъскайки снега в стъклата. В такова време тя самата почти тичаше от метрото, увита в якето си.
А петгодишната ѝ дъщеря сега прекосяваше целия град — защото така беше решила свекървата.

Върнаха се чак след час и половина.

Входната врата хлопна, чуха се стъпки в коридора. Десислава излезе от кухнята — и замръзна.

Никол стоеше в антрето — бледа, със посинели устни. На главата ѝ имаше тънка ажурна шапка „за красота“. Якето беше разкопчано, шал нямаше. На краката — есенни обувки с тънка подметка.

— Мамо… — прошепна детето и започна да трепери.

Десислава веднага грабна дъщеря си в прегръдките си.
Бузките бяха ледени. Дланите — студени като лед.

— Георги, — гласът ѝ вече не беше висок. — Къде е топлото ѝ яке? Къде са ръкавиците? Къде е зимната шапка?!

Георги не я погледна.

— Мама каза, че я навличаш прекалено, — промърмори той. — Че студът е полезен. Това е каляване. Всички така правят.

Десислава бавно притисна Никол към себе си.
В този момент нещо вътре в нея окончателно се пречупи — тихо, без трясък.

Тя вдигна очи към съпруга си.

И внезапно разбра:
днес той не беше избрал майката на детето си.
Беше избрал собствената си майка.

*

Десислава извади куфара още преди Георги да осъзнае, че разговорът е приключил.

Първо мълчаливо занесе Никол в банята. Напълни ваната с хладка вода — не гореща, както беше препоръчал педиатърът. Детето хлипаше, сгушено в нея, а Десислава усещаше как малките ръчички постепенно се стоплят.

— Всичко е наред, слънчице, — шепнеше тя. — Мама е тук.

Когато Никол заспа, увита в две одеяла, Десислава тихо затвори вратата на детската стая и излезе в кухнята.

Георги седеше на масата, вперил поглед в телефона си.

— Осъзнаваш ли какво можеше да се случи? — попита тя спокойно.

— Деси, стига, — въздъхна уморено той. — Преувеличаваш. Нищо не се случи.

Десислава го гледа дълго.

— Ти току-що каза „нищо“?

— Казах, че всичко мина добре, — раздразнено отвърна той. — Майка ми е отгледала три деца — и нищо.

— Именно, — тихо каза Десислава. — Майка ти.
Не ти.

Тя отиде до гардероба, извади куфара и го сложи до стената.

— Какво правиш? — попита Георги напрегнато.

— Давам ти възможност да бъдеш добър син, — отвърна тя равномерно. — След като днес не успя да бъдеш съпруг и баща.

— Гониш ме? Заради едно излизане?

Десислава се обърна към него.

— Не заради излизането.

*

Заради избора.

Тя подреждаше дрехите му бързо, без суетене. Георги говореше за семейство, за „трябва да поговорим“, за „прекаляваш“, но думите вече нямаха тежест.

— Докато живееш тук, — каза Десислава, закопчавайки ципа на куфара, — ти си или баща на дъщеря ми, или син на майка си. Трето няма.

— А ако не си тръгна? — попита той тихо.

Десислава погледна към детската стая.

— Тогава ще си тръгна аз. С Никол. Веднага.

Той замълча.

Двайсет минути по-късно Георги стоеше в антрето с куфара. Обличаше якето си бавно, сякаш се надяваше тя да го спре. Но Десислава стоеше спокойна.

— Обади ми се, когато решиш кой си, — каза тя. — Син… или баща.

Вратата се затвори.

Десислава се облегна на стената и пое дълбоко дъх. В апартамента беше тихо.
Топло. Истински топло.

Тя влезе в стаята на Никол, седна до леглото и погали косата ѝ. Детето спеше спокойно.

Десислава се усмихна.

Тази вечер тя направи единствения възможен избор.
И повече никога няма да позволи някой друг да го прави вместо нея.