— Изобщо осъзнаваш ли какво говориш в момента? — Емилия с раздразнение хвърли кърпата на масата и тя веднага се свлече на пода. — Днес е двадесет и девети декември. До Нова година остават два дни. Имам рожден ден. А ти предлагаш да отложим гостите, защото на майка ти „ѝ е неудобно да пътува през деня“?

— Аз нищо не предлагам, — Даниел дори не откъсна поглед от телефона си. — Просто предадох думите ѝ.

— А, да, — горчиво се усмихна Емилия. — Ти винаги само предаваш. Като посредник. Без собствено мнение.

Даниел тежко въздъхна, остави телефона и прокара длани по лицето си.

— Еми, давай без скандали. Защо се палиш още от сутринта?

*

— От сутринта? — погледна часовника. — Шест и половина е. Аз съм на крак от два часа. А ти току-що стана и вече си уморен.

Той стана и се насочи към кафемашината.

— Между другото… честит рожден ден.

— Благодаря, — отвърна тя студено.

Емилия веднага разбра: този ден ще тръгне накриво още от първите минути.

Събуди се още по тъмно. Навън — сив декември, дворът затрупан с мокър сняг, гирляндите на съседния блок премигват през една. Във въздуха се усещаше предновогодишната суматоха — онази, в която всички бързат, дразнят се, купуват излишни неща и се преструват, че са щастливи.

„Всяка година едно и също. Само че става все по-тежко“, помисли си Емилия, изваждайки торбите с продукти от хладилника.

Вчера беше оставила в магазина почти девет хиляди: месо, птиче месо, зеленчуци, плодове, сирена, десерти. Искаше масата да е богата. Не за себе си — за тях. За да не се намръщи Маргарет и да не изрече обичайното си: „Е, става“.

— Пак ли си купила толкова много? — Даниел надникна в кухнята с чаша в ръка. — Защо?

— Защото майка ти смята, че ако масата не се огъва, значи съм лоша домакиня.

— Преувеличаваш.

*

— Повтарям дума по дума, Даниел.

Той замълча. Това беше любимият му начин да избяга от разговор.

Към два часа апартаментът беше готов. Масата подредена, салатите наредени, месото във фурната, във въздуха се смесваха миризмите на храна и мандарини. Емилия се преоблече, прибра косата си и се погледна в огледалото.

„Добре. Не идеално. Но става“.

Звънецът прозвуча точно в два.

— Моите са, — усмихна се Емилия и отиде да отвори.

— Мило дете! — Елизабет веднага я прегърна. — Честит рожден ден.

— Благодаря, мамо.

— Как си? — Робърт ѝ подаде кутия. — После ще я погледнеш.

— Добре.

*

Родителите помагаха мълчаливо, без забележки. Майка ѝ внимателно подреждаше чиниите, баща ѝ лъскаше чашите. В апартамента стана спокойно. Истински спокойно.

Следващият звънец беше рязък.

— Отваряй, — каза кратко Даниел. — Моите са.

Маргарет влезе първа. Огледа снаха си преценяващо, задържайки погледа си върху престилката.

— Така ли посрещаш гости?

— Сега ще я сваля…

— Трябва още отначало да изглеждаш прилично, — отсече тя. — Почти е Нова година. Хора сме.

На масата забележките започнаха да валят една след друга: гарнитурата е малко, тясно е, сухо е, чаят е прекалено горещ — веднага.

Когато Робърт се опита да вдигне тост, го прекъснаха.

— Емилия, направи чай. За мен и Маргарет, — каза Хелън.

*

В стаята увисна тежка тишина.

Емилия стана и отиде в кухнята, където ръцете ѝ трепереха. Когато се върна, разговорът вече беше за намаления и магазини.

Тя седна.

Елизабет се наведе към дъщеря си и прошепна:

— Осъзнаваш ли, че това не е нормално?
— Мамо, не сега…
— А кога? — гласът на Елизабет потрепери. — Кога напълно ще те изтрият?

Емилия стисна пръстите си под масата. Порцеланът тихо звънна — прекалено силно за тази напрегната тишина.

— Ще се върна след малко, — каза тя спокойно и стана.

— Къде отиваш? — недоволно попита Маргарет. — Току-що седнахме.

— До банята, — отвърна спокойно Емилия. — Или и това трябва да съгласувам?

*

В банята тя опря длани в мивката и се погледна в огледалото.

„Не си длъжна. Днес — не си“.

Когато се върна, гласът ѝ беше спокоен.

— Исках да кажа тост. Но явно моментът не беше подходящ. Затова ще го кажа сега.

— Днес е рожденият ми ден, — продължи тя. — Постарах се. Подготвих се. Не защото бях длъжна, а защото исках на всички да им е добре.

Тя погледна право към Маргарет.

— Но виждам, че на някого му е неудобно. На някого му е тясно. На някого му е „сухо“. И ако тази вечер не ви допада — ще разбера.

— Приемаш всичко твърде лично, — раздразнено каза Маргарет.

— Не, — тихо отвърна Емилия. — За първи път го приемам насериозно.

— Гониш ли ни? — Хелън присви очи.

— Давам избор.

*

Маргарет рязко стана.

— Тръгваме си. Очевидно тук семейството не е желано.

Гостите си тръгнаха бързо. Вратата се затвори — и в апартамента настъпи тишина.

— Доволна ли си? — попита Даниел.

— Не, — отвърна Емилия. — Но вече не ме е срам.

Елизабет хвана дъщеря си за ръка.

— Беше много смела.

Робърт кимна.

Емилия вдигна чашата.

— За честността, — каза тя. — Може би късно, но днес — навреме.

И за първи път през целия ден тя почувства облекчение.