— Или продаваш апартамента и ставаш „нормална“, или подавам молба за развод. Избирай — гордост или семейство!

Тази фраза още дълго щеше да кънти в главата на Елина — остра като трясък на врата и студена като течение в празен апартамент.
А сега тя беше приведена над таблета, взирайки се в екрана така, сякаш от избора ѝ зависеше съдбата на цялото човечество.
Макар че в действителност ставаше дума само за новогодишни ключодържатели с мечета с шалчета.

Но който познаваше Елина, нямаше съмнение: към всичко подхождаше изключително сериозно. Дори към избора на опаковъчна хартия.

— Клара, виж само… това мече със сините ръкавички е инфаркт, не сувенир! По муцунката му личи, че изобщо не е щастливо, че съществува в нашия каталог — усмихна се Елина, прибирайки кичур коса зад ухото си.

*

— Ти самата го одобри, между другото… — обидено промърмори Клара, дизайнерката.

— Бях под стрес! В онзи ден Мартин ми каза, че майка му се мести при нас за зимата. Помниш ли? И аз в паниката одобрих всичко наред.

Клара превъртя очи и тежко въздъхна. В офиса на Елина винаги беше така: работата вървеше, но с лютивина. Сарказмът беше почти официален език, също като любовта към опаковките.

Елина не беше от жените, които „са се омъжили изгодно“. Тя сама беше изградила бизнеса си от нулата — въпреки всичко и всички. Най-вече — въпреки съпруга си.

Не, Мартин не беше глупав. Но беше… пораснало момче до майка си. На него това му се струваше нормално. Както и на майка му — Мариан, бивша преподавателка по философия и самопровъзгласен съдия на всички семейни спорове, с лице на жена, смъртно уморена от човечеството.

Когато нещата ставаха трудни, Мартин винаги правеше едно и също — отиваше при майка си.

*

Съобщението дойде през деня:

„Елин, здравей. Мама премести юбилея си. Иска да празнува у нас. Ще има около 15 души. Помислих си, че нямаш нищо против. Ти винаги организираш всичко толкова добре.“

— Наглец, прошепна Елина.

По-късно вечерта тя вареше супа от леща — безвкусна и неутрална. Пряка метафора на брака ѝ.

— Против ли си, ако юбилеят на мама е у нас? — попита Мартин.

— Против.

— Но аз вече се съгласих…

— Разбира се. Както винаги.

— Тя просто не те харесва — изтърси той изведнъж.

Елина бавно се обърна.

— Благодаря. Колко приятно е да чуя официална диагноза.

— Ти не ѝ подхождаш.

— Ясно. Вероятно е мечтала за докторантка.

— Не започвай.

— Аз не започвам. Аз приключвам.

Той предложи подарък. „За да се разреди обстановката.“
Елина се съгласи.

*

Гривната беше скъпа. Фина. С емайл в цвят на гарваново крило и дребни диаманти.
Отвътре — гравировка: „С любов, от семейството“.

Юбилеят се състоя у тях. Почти като в ресторант.
Когато дойде моментът за подаръците, Елина подаде кутийката.

— Мариан, — каза тя с усмивка. — Това е за вас. От нас.

Свекървата отвори кутията, погледна гривната и бавно вдигна очи.

— Диаманти? — проточи тя. — Надявам се да не е китайска менте от пазара?

В стаята настъпи тишина.

Елина я гледаше спокойно. Прекалено спокойно.

И точно в този момент Мартин разбра:
сега ще бъде казано нещо, след което нищо вече няма да е същото.

Елина не отклони поглед.

*

— Истински са — каза равномерно. — Но ако блясъкът ви пречи, можете и да не ги носите.

Мариан присви очи.

— Смело. За жена, която продава… сладки дрънкулки.

— Опаковки — меко я поправи Елина. — И да, това е моят бизнес.

— Семейството е по-важно — студено отвърна Мариан.

— Тогава е странно, че в това семейство постоянно ми казват да бъда по-малка, по-тиха и по-удобна.

Мартин се опита да се намеси:

— Може би просто да вечеряме…

— Не — каза Елина. — Нека най-сетне бъдем честни.

Тя изведе съпруга си в коридора.

— Сега си или съпруг, или син. Избирай.

Той мълча твърде дълго.

— Мама няма да се промени… — каза накрая.

— А аз вече няма да бъда същата.

— Тогава не знам какво следва.

— Аз знам.

Тя се върна в хола и взе чашата си.

— Години наред се опитвах да бъда удобна. Днес е последният ден.
Няма да продам апартамента. Няма да се променя. И няма да остана в семейство, в което съм само временно неудобство.

Мариан пребледня.

*

— Ще съжаляваш.

— Може би. Но не днес.

Елина взе палтото си и излезе.

През нощта телефонът завибрира.

„Преместих се при мама. Утре ще подам молба за развод.“

Елина прочете съобщението, остави телефона и погледна през прозореца.

Снегът валеше тихо. Равно.

— Най-сетне честност — каза тя на глас.

И за първи път от много години не почувства болка — а свобода.