— Защо в дома на дъщеря ми живее твоята майка?! Тя бездомна ли е? — попита майка ми спокойно, с почти леден тон.

Клара стоеше в кухнята и мълчаливо наблюдаваше как чужди ръце ровят из бурканите ѝ с крупи. Свекървата — Маргарита Дюпон — извади елдата, завъртя я между пръстите си, намръщи се и я постави обратно, сякаш укоряваше не продукта, а самата домакиня.

*

— Каква е тази елда? Трябва да е по-светла. Тази явно е стара. Утре ще донеса хубава от вкъщи.

Клара стисна юмруци, но не каза нищо. Беше минала вече седмица от деня, в който Пиер, без да я погледне в очите, ѝ съобщи, че майка му ще живее при тях „временно“. Временно се оказа много разтегливо понятие.

Маргарита Дюпон пристигна с два огромни куфара и кашон, вързан с канап. Вътре бяха възглавниците ѝ, одеяло и цял комплект тенджери — така не се идва за няколко дни. Така се нанасяш.

— Мамо, каза, че ще е само за няколко дни — предпазливо ѝ напомни Пиер, когато тя започна да разопакова нещата си направо в хола.

— И какво от това? Тези няколко дни вече минаха. Имам ремонт. Съседът каза, че майсторите може да се бавят още две седмици. Какво, да живея на улицата ли? — Маргарита разгъна одеялото и го хвърли на дивана. — Клара, имаш ли по-хубави чаршафи? Тези са страшно изтъркани.

Клара отвори уста, но Пиер я изпревари:

— Мамо, моля те. Те са си наред.

*

Маргарита изсумтя пренебрежително и продължи да се настанява.

Само след три дни апартаментът беше неузнаваем. Козметиката на Клара изчезна от рафта в банята и се озова под мивката — „там е по-логично“. Книгите от етажерката бяха подредени на купчина в ъгъла — „за да не събират прах“. А любимата ѝ ваза, донесена от Италия, изчезна в гардероба — „да не се счупи“.

Всяка вечер Клара се улавяше, че не се прибира у дома.

— Пиер, поговори с нея — помоли го една вечер, когато останаха сами в спалнята.

— За какво да говоря с нея? — отвърна той уморено. — Тя иска да помогне.

— Да помогне? Не мога да си намеря нещата! Живея като гостенка в собствения си апартамент!

— Потърпи. Ремонтът скоро ще приключи.

Клара го погледна внимателно.

— А ако не приключи? — попита тихо. — Тогава какво?

*

Пиер седна на ръба на леглото, втренчи поглед в пода и бавно прокара ръка по лицето си.

— Ами… тогава ще мислим — каза накрая.

Тези думи прозвучаха за Клара по-лошо от вик.

Телефонът в ръката ѝ завибрира. Съобщение от майка ѝ:

„Утре идвам. Трябва сериозно да поговорим.“

Клара вдигна поглед към Пиер.
И в този момент разбра:
утре в този дом всичко може да се разпадне — или най-после да си дойде на мястото.

На следващия ден Клара се прибра от работа по-рано от обикновено. Надяваше се на тишина, но още щом отвори вратата, разбра, че се е излъгала.

Апартаментът беше изпълнен с тежката миризма на варено зеле. В кухнята Маргарита Дюпон енергично бъркаше нещо в тенджера, а на масата лежеше отворена тетрадка.

— Рано се прибра — каза тя, без да се обръща. — Направих списък за пазаруване. Защото храненето ви е някак… хаотично.

*

Клара се приближи. В тетрадката, с подреден почерк, беше написано:

Да се премахнат сладките.
Кафето да се замени с цикория.
Само растителни мазнини.
Съдовете да се подредят правилно.

— Какво е това? — попита Клара.

— План — отвърна спокойно Маргарита. — В един дом трябва да има ред. Ти си млада, още имаш да се учиш.

Клара пое дълбоко въздух.

— В моя дом, — каза ясно тя. — Това е моят дом.

Маргарита се усмихна подигравателно:

— Домът на семейството на сина ми. Значи и мой.

Вечерта Клара се обади на майка си. Без сълзи, без истерия. Просто разказа как стоят нещата. Майка ѝ слушаше мълчаливо.

*

— Утре ще дойда — каза накрая. — Просто ще поговорим.

Маргарита разбра за посещението по време на вечеря.

— Идва да ме проверява? — попита иронично.

— Майка ми има право да дойде на гости при мен — отвърна спокойно Клара.

На следващия ден кухнята се превърна в бойно поле. Две жени седяха една срещу друга. Майката на Клара — изправена, спокойна. Маргарита — напрегната, нащрек.

— Ще попитам направо — каза майката на Клара. — Защо живеете в дома на дъщеря ми?

— Имам ремонт — рязко отговори Маргарита.

— Имате ли документи? Срокове? — със същия равен тон.

Маргарита се поколеба.

— Майсторите се бавят…

— Тогава да определим срокове — кимна майката. — Дъщеря ми не е хотел.

— Как смеете! Аз съм майка! — избухна Маргарита.

*

— А аз съм майка на жена, която вие изтласквате от собствения ѝ дом — отвърна спокойно тя.

Пиер седеше наблизо с наведена глава. След миг вдигна поглед.

— Мамо… стига.

Маргарита гледа дълго и тежко сина си, после бавно се изправи.

— Всичко разбрах. Тук не съм нужна.

Тя си тръгна на следващия ден. Със същите куфари. Със същото одеяло. Но вече без предишната увереност.

Клара започна да връща нещата по местата им: сложи вазата, подреди книгите, извади козметиката си. Домът отново ставаше неин.

— Извинявай — каза тихо Пиер. — Трябваше да те защитя по-рано.

Клара кимна. Не всичко заздравява веднага.
Но границите бяха поставени.

А понякога именно от границите започва истинското семейство.