— Бягай веднага и измий майка ми! Тя има нужда от грижи, а ти само се зяпаш в телевизора! — изръмжа раздразнено съпругът.
— Какво си застанала там като паметник?! Изобщо чуваш ли ме?

Мария потрепери.
Гласът на Стефан я удари като трясък на врата в тиха стая. Тя откъсна поглед от екрана, където поредната героиня от сериал плачеше за разбитата си любов, и погледна мъжа си — зачервен, разрошен, с онази вечна гънка между веждите.

— Бягай веднага и измий майка ми! Тя има нужда от грижи, а ти само се зяпаш в телевизора! — повтори Стефан, като дръпна старата си куртка от закачалката.

*

Навън се въртеше зима. Снегът валеше гъсто и настойчиво, лепеше се по стъклата с мокри парцали. Стъмваше се рано, както винаги през януари, а светлината от прозорците на съседните къщи изглеждаше особено жълта, почти оранжева — сякаш зад чуждите стени горяха камини и се печаха сладкиши.

Мария бавно се изправи от дивана. Краката ѝ бяха изтръпнали — беше седяла така поне четиридесет минути. В стаята миришеше на пържен лук и на още нещо… болнично? Не. Просто на старост. Така миришеше свекърва ѝ през последните месеци.

— Току-що излязох от стаята ѝ — каза Мария тихо. — Смених чаршафите, дадох лекарствата…

— Аха, сменила си — подигра се Стефан. — А защо тогава ми се обади и се оплака, че никой не влиза при нея? Защо лежи мокра?

— Стефан…

— Не ми казвай „Стефан“! — избухна той. — Майка ми умира, а на теб ти е все едно! Ти само за сериалите си мислиш!

Мария стисна юмруци.
Вътре в нея се надигаше нещо горещо и лепкаво — сякаш вода завираше в гърдите ѝ. Искаше да извика, че вече трети месец почти не спи. Че става при старицата през нощта. Че пере това бельо всеки ден. Че е забравила кога за последно е излизала от дома просто така — не до магазина и не до аптеката.

Че собственият ѝ живот беше изчезнал. Разтворил се беше в тези еднакви дни, прилични един на друг като близнаци.

Но тя мълчеше.

Стефан вече си обуваше обувките, готвейки се да излезе — в гаража, разбира се. Винаги отиваше там, когато беше ядосан. Там имаше болтове, гайки, вечният ремонт на колата, която така и не палеше. Там беше неговата свобода. Малка, пропита с масло и тютюн — но негова.

— Хайде, върви — каза Мария. — Бягай при майка си.

*

Той се обърна.
На лицето му се появи нещо ново — не гняв.
Учудване.

— Обиди ли се? — изсумтя той. — Намери си момент. Сега не е време за твоите чувства.

Хвана дръжката на вратата, но внезапно спря.

— И изобщо… можеше да си по-внимателна. Майка ми не е вечна.

— Знам — каза Мария тихо. — Знам го по-добре от теб.

Стефан излезе, като тръшна вратата. В апартамента веднага стана прекалено тихо.

От стаята на свекървата се чу слаб кашлящ звук.

— Ма-ри-я…

Мария остана в средата на хола и изведнъж разбра, че не може да направи нито крачка.

Тя още не знаеше, че точно в този момент, в тази тишина, нещо в нея се пречупва окончателно — и едновременно с това се ражда.

И все пак отиде. По навик.

Свекървата лежеше с одеяло, издърпано до брадичката, и я гледаше втренчено, подозрително.

— Излезе ли? — попита тя.

— Излезе.

*

— И по-добре. Няма нужда да си разваля нервите. Той е мъж, има нужда от почивка.

Мария мълчаливо провери чаршафа. Сух. Чист.

— Отдавна не си идвала при мен — промърмори свекървата.

— Преди час.

— Значи зле се грижиш за мен.

Мария се изправи.

— Преди беше различно — каза тя. — Вие имахте свой живот.

— А ти нямаш ли?

Въпросът увисна във въздуха.

— Не — отговори Мария спокойно. — Вече не.

— Ти си съпруга. Трябва да търпиш.

Това „трябва да търпиш“ прозвуча като присъда.

Мария оправи възглавницата и каза твърдо:

— Утре ще повикам болногледачка.

— Какво?! Стефан ще е против!

— Това е негов избор. А това — мой.

Вечерта Стефан се върна от гаража. В апартамента не миришеше на вечеря. Прозорците бяха открехнати, а на масата лежаха подредени документи.

*

— Какво е това?

— Контактите на болногледачката. И заявление. Връщам се на работа.

— Полудяла ли си?!

— Не. Просто спрях да изчезвам.

Той я гледаше дълго.

— Ти се промени.

— Не — отговори Мария. — Аз най-накрая останах.

На следващия ден дойде болногледачката. Мария си събра чанта — малка, но своя.

Когато затвори вратата зад себе си, сърцето ѝ биеше бързо.
Не от страх.

От живот.

Навън валеше сняг.
Но вече беше просто сняг.

Пред нея имаше път.
И най-сетне той беше неин.