— Не казвай на мама

Резултатът от ДНК-теста пристигна преди алармата.

06:42.
Студената светлина на екрана я удари в очите като светкавица. Елена не разбра веднага какво гледа — обикновено известие или предупреждение. Телефонът лежеше до нея, сякаш точно този момент беше чакал.

*

Почти минута тя не отвори съобщението.
В главата ѝ се въртяха дребни, незначителни мисли: да купи хляб, да провери презентацията, да събуди Мартин. Все едно мозъкът ѝ отчаяно се опитваше да спечели още няколко секунди преди катастрофата.

После все пак натисна.

Вероятност за родство: 99,98%.

Елена рязко се изправи в леглото.
Сърцето ѝ заби така, сякаш я бяха изтръгнали от дълбок сън и хвърлили в ледена вода.

Значи не си беше въобразила.
Значи Мария Иванова не се появяваше случайно около училището.
Значи онези кратки срещи, за които Мартин споменаваше мимоходом, бяха тайни. Планирани. По-възрастни.

„Не казвай на мама“, беше прошепнал той преди седмица, докато закопчаваше якето си.
Като молба.
Като предупреждение.

Тогава Елена не беше разбрала.
Сега — разбираше твърде добре.

Тя се приближи до прозореца. Градът още спеше. Всичко изглеждаше измамно спокойно — така, както е точно преди нещо да се срине окончателно.

Телефонът отново завибрира.
Непознат номер.

*

Елена знаеше кой е още преди да отговори.

— Еленке, това е Мария Иванова, — гласът беше уверен и спокоен. — С Николай утре ще бъдем в Пловдив. Искаме да видим Мартин.

— Защо? — попита Елена.

— Как защо? Ние сме семейство. Кръвта не изчезва. А и… — кратка пауза. — Мартин е много умно дете. Той всичко разбира.

Това не беше изречение.
Това беше заплаха.

— Ще се срещнем в „Пловдив Плаза“. До фудкорта. Или изобщо няма среща.

— Добре, — леко се съгласи Мария. — Но адреса на училището така или иначе ще разбера. Имам нужните познанства.

Къси сигнали.

Вечерта Елена намери в раницата на Мартин лист, сгънат на четири.

Детски, неравен почерк.

„Мамо, моля те, не се сърди. Баба каза, че ако разбереш, татко може пак да изчезне. А аз не искам да изчезва.“

Елена се отпусна на стола.
Ръцете ѝ започнаха да треперят.

В същия момент телефонът отново завибрира.

Съобщение от непознат номер:

„Тестът се потвърди. Сега ще говорим като възрастни.“

*

Елена не отговори.
Тя изтри съобщението, сякаш така можеше да заличи самото му съществуване, и едва тогава си позволи да си поеме дъх. Бавно. Дълбоко. Така, както съветват на курсовете за управление на стреса — които никога не работят, когато става дума за собственото ти дете.

Мартин беше в стаята си и сглобяваше конструктор. Съсредоточено, с леко подаден език — както в ранното детство. Елена спря на вратата и няколко секунди просто го гледаше. Сина, заради когото шест години се преструваше, че миналото не съществува.

— Мартине, — каза тя.

Той вдигна глава. В погледа му имаше напрежение — сякаш вече знаеше за какво ще става дума.

— Баба идваше ли при теб? — попита Елена спокойно. Прекалено спокойно.

Мартин се смути, стисна една част в ръката си.

— Малко… Каза, че просто иска да ме вижда. И че татко е наблизо.

— И какво още ти каза?

Той въздъхна тежко — не по детски.

— Че ако разбереш, ще се ядосаш. И татко пак ще си тръгне. Завинаги.

*

Ето го.
Не желание.
Страхът да не загуби.

Елена клекна пред него и хвана дланите му.

— Ти не си виновен за нищо. Никога. Това са грешки на възрастните. И повече няма да се повтори.

— Сърдиш ли се? — попита той тихо.

— Да, — отговори честно тя. — Но не на теб. И ще се справя. 

В „Пловдив Плаза“ беше шумно. Хора, кафе, съобщения от високоговорителите. Идеалното място да се преструваш, че нищо не се случва.

Мария Иванова седеше изправена, безупречно събрана. Николай — срещу нея. Поостарял. Уморен. Все така удобен.

— Елена, — каза той.

— Говорете, — отвърна тя.

— Искаме Мартин да познава семейството си, — започна Мария. — Това е негово право.

— А моето право е да го защитавам, — спокойно каза Елена. — От шантаж, страх и шепот.

Николай сведе поглед.

— Не исках да изчезна…

*

— Но изчезна, — прекъсна го тя. — А Мартин оцеля. Порасна. Без теб.

Мария се наведе напред.

— Готови сме да действаме официално. Съд, психолози.

— Отлично, — кимна Елена и сложи разпечатки на масата. — Тогава и аз официално заявявам: никакъв контакт без моето съгласие. Имам доказателства за психологически натиск върху дете.

Мария пребледня.

— Наистина ли ще стигнеш докрай?

— Заради сина си — да.

След три месеца всичко беше уредено.
Ясни правила. Ясни граници. Никакви тайни срещи.

Мартин виждаше баща си — рядко, предпазливо, без обещания, които не могат да се изпълнят.

Една вечер той каза:

— Мамо, харесва ми, че вече никой не шепне.

Елена го прегърна и за първи път от дълго време усети не тревога, а спокойствие.

Миналото повече не звънеше.
Най-после беше останало там, където му е мястото.