— Юбилей? По-скоро ще продам този апартамент и ще си тръгна, отколкото да храня твоите безделници, мадам Берже!

Апартамент в покрайнините на столицата. Вечер.
Навън дъждът барабанеше по стъклото като нетърпелив съсед, настойчиво напомняйки за дълг, който така или иначе ще трябва да бъде платен.
Анна седеше в кухнята, увита в топло одеяло, и бавно разбъркваше чая. Лъжичката звънтеше в стените на чашата, сякаш отброяваше секундите до нещо неизбежно — онзи момент, в който търпението свършва.

*

Преди три седмици я бяха изписали от болницата. Лекарите казаха — пневмония.
Но свекърва ѝ, Мари Берже, нарече това „лека настинка“ и с едва прикрит укор добави, че по нейно време жените ставали на крака веднага след раждане, а не лежали седмици наред.

— Ти отдавна трябваше да си станала, — хвърли тя една сутрин, надниквайки в стаята. — Лежиш като пън, а аз имам юбилей след седмица. Трябва всичко да се организира.

Анна само уморено въздъхна. Нямаше нито сили, нито смисъл да спори.
Мари Берже никога не слушаше чужди аргументи — само собствения си глас.

Лукас влезе в кухнята, протягайки се. Беше с намачкана тениска с малка дупка, косата му разрошена, сякаш току-що се беше събудил, въпреки че часовникът показваше вече осем вечерта.

— Мама звъня ли? — попита той, отваряйки хладилника.

— Звъня, — Анна отпи от вече изстиналия чай. — Иска да отпразнуваме юбилея ѝ тук.

*

Лукас се намръщи, но без раздразнение — по-скоро замислено.

— Ами… това е семейно събитие. Нормално е.

— Нормално? — Анна остави чашата на масата. — Лукасе, три седмици лежах в болница. Нямам пари. Нямам сили. А тя иска да организирам банкет за двадесет души.

— Не преувеличавай, — каза той, вадейки пелмени и слагайки тенджерата на котлона. — Мама каза, че ще помогне.

— Ще помогне? — горчиво се усмихна Анна. — Най-много със съвети как неправилно режа зеленчуците.

Лукас замълча. Той винаги мълчеше, когато разговорът стигнеше до майка му.

Вратата се отвори без да почука.
Мари Берже влезе уверено, като у дома си. Носеше нов светъл пуловер — подарък от Клара, по-голямата снаха, която винаги знаеше как да ѝ угоди.

— Е, решихте ли? — седна тя на масата, без да чака покана. — Направих списък.

От чантата ѝ се появи лист:
шампанско — 5 бутилки, хайвер — 2 буркана, месо — 10 килограма.

— Десет килограма?! — не издържа Анна.

*

— Мъжете ядат много, — махна с ръка свекървата. — И салатите не забравяй.

— Нямам петнадесет хиляди, за да купя всичко това, — тихо каза Анна.

— А когато си купи рокля за осем хиляди, пари имаше? — усмихна се Мари Берже.

— Това бяха мои пари!

— Твои? — повдигна вежда тя. — А апартаментът чий е?

Анна стисна юмруци. Апартаментът беше неин. Купен преди брака. Но тук това никога не беше имало значение.

— Ако не искаш да харчиш, ще помоля Клара, — хвърли Мари Берже.

— Не е нужно. Ще се справя сама.

Свекървата си тръгна доволна. Лукас я последва.
Анна остана сама.

Тя написа на Клара:
„Как се справяш с нея?“

Отговорът дойде почти веднага:
„Не се справям. Просто си тръгнах.“

*

Анна дълго гледа екрана.

По-късно извади документите. Договора за покупко-продажба на апартамента.
Нейния апартамент.

В шест сутринта звънна звънецът.

— Анна, отвори! Трябва да обсъдим менюто!

— Лукас спи.

— Лукас отиде на работа, — рязко каза Мари Берже. — Не се преструвай.

*

Анна отвори. Свекървата нахлу вътре.

— Има ли кафе?

— Няма.

— Тогава чай. Донесох нов списък.

Списъкът беше още по-дълъг.

— Това е минимум двадесет хиляди! — избухна Анна.

— Ако не искаш да плащаш, ще помоля Клара.

Анна вдигна поглед.

— Клара си тръгна.

— Къде?

— В Сочи. Завинаги.

Мари Берже замръзна с чашата в ръка.

— Тя… избяга?..

Мари Берже бавно остави чашата на масата.

*

— Значи е избягала, — изсъска тя. — Слаба.

— Тя просто избра себе си, — спокойно отвърна Анна. — И аз правя избор.

Анна постави папка на масата.

— Това са документите за апартамента. Той е мой. И от днес тук няма да има нито юбилеи, нито изисквания.

— Това е домът на сина ми!

— Това е моят дом.

В този момент ключалката щракна. Лукас влезе с торби.

— Какво става?

— Твоята жена ме гони! — избухна Мари Берже.

Лукас погледна Анна. За първи път — истински.

— Уморена съм, — каза тя. — Бях болна. А ти обсъждаше менюто.

*

Той замълча.

— Мамо, — каза най-после. — Стига.

— Избираш нея?!

— Избирам тишината.

Свекървата грабна чантата си.

— Ще съжаляваш, Анна!

— Може би. Но не днес.

Вратата се тръшна.

Седмица по-късно юбилеят се проведе в ресторант.
Месец по-късно Лукас се премести при майка си — „временно“.
Анна смени ключалките, завърши лечението си и за първи път се събуди без тревога.

През пролетта тя продаде апартамента.
Не защото бягаше.
А защото най-после започна да живее по собствените си правила.