Радостина се събуди от болка. Нещо ѝ се беше присънило точно преди да отвори очи — нещо важно, тревожно, като предупреждение. Но болката мигновено изтласка съня и той се разпадна, сякаш никога не е съществувал.
Никога досега не я беше болял така коремът. Болката дърпаше, пареше, отиваше към кръста — и именно това я плашеше най-много.

Радостина лежеше, опитвайки се да диша равномерно и да се вслушва в тялото си. Струваше ѝ се, че болката отслабва. Тя внимателно седна на леглото, но щом се опита да стане, болката отново прониза тялото ѝ — остра, безмилостна. Радостина извика и се свлече от леглото на пода.

На колене допълзя до скрина, където телефонът беше включен в зарядното. Така се обади на „Бърза помощ“ — на колене, с една ръка опряна в студения под.

*

„Трябва да се успокоя. Те ще дойдат веднага“, повтаряше си тя.
И изведнъж я връхлетя още една мисъл: вратата.

Радостина запълзя към антрето. Болката пулсираше в нея, коремът ѝ гореше като в огън. Опита се да се изправи, за да стигне до резето на входната врата, но тялото ѝ сякаш се разцепи на две. Сълзи напълниха очите ѝ.

Ето в това е ужасът на самотата.
Не в това, че няма кой да подаде чаша вода,
а в това, че няма кой да отвори вратата за спасението.

Радостина стисна устни до кръв и направи още един опит. Резето поддаде. Тя отвори вратата — и изгуби съзнание.

През мъглата в главата ѝ долитаха откъслечни фрази. Някой я питаше нещо, някой я разтърсваше леко. Струваше ѝ се, че отговаря — или просто ѝ се искаше да повярва в това.

Радостина се събуди вече в болнична стая. През прозореца я заслепяваше ниското есенно слънце. Тя се дръпна, за да се предпази от светлината, и веднага се сви от тъпа болка под гръдната кост. Коремът ѝ се струваше подут, чужд, но самата болка почти беше изчезнала.

Неотдавна, когато за пореден път се беше опитала да се раздели с Калоян, си беше мислила, че е по-добре да умре, отколкото да живее така. Няма съпруг. Няма деца. Няма никого.
А сега се вкопчваше в живота с всички сили. Осъзна колко страшно е да умираш така — внезапно, сам, без свидетели.

— Събудила се е? Сега ще извикам сестрата.

*

Радостина обърна глава и видя съседката по легло — едра жена на неопределена възраст, с фланелен халат с жълти цветя на син фон.

— Как се чувствате? — попита сестрата.
— Добре… А какво ми е?
— Докторът ще дойде и ще ви обясни.

— В гинекологията сте. Донесоха ви преди около два часа. Голям сън ви хваща, момиче — каза съседката.

„Момиче“. Напоследък все по-често я наричаха „жена“ или дори „гражданке“. А тя беше само на четиридесет и две. Просто твърде дълго беше живяла с усещането, че всичко вече е зад гърба ѝ.

Лекарят говореше спокойно, почти делово:

— Извънматочна бременност. Тръбата е спукана. Успяхме навреме.

В гърдите на Радостина се отвори празнота.
Не болка.
Не страх.
Тишина.

По-късно, в коридора, ѝ се зави свят и тя седна на меко диванче. Затвори очи — и отново видя студения под, коленете си, отворената врата.

И внезапно разбра:
ако онази нощ не беше отворила вратата —
никой никога нямаше да разбере, че е била бременна.

*

Радостина изведнъж ясно осъзна едно:
тя беше оцеляла не за да се върне към предишния си живот.

Мисълта дойде спокойно, без патос, сякаш отдавна беше чакала своя момент. Лежеше и гледаше тавана, и усещаше — нещо вътре в нея се беше изместило.
Не болката.
Не страхът.
Оста.

Вечерта лекарят ѝ каза, че изследванията са добри.
— А за в бъдеще? — тихо попита Радостина.
— Има шанс — отговори той. — Но сега много зависи от вас.

Телефонът лежеше на шкафчето. Няколко пропуснати обаждания от Калоян. Съобщение: „Къде си?“
Радостина изключи телефона. В този момент трябваше да чуе само себе си.

След три дни я изписаха. Навън светеше студено слънце. Радостина стоеше пред входа на болницата и не бързаше да си тръгне. Знаеше, че отвъд този праг започва друг живот.

*

У дома всичко беше на мястото си. Същото антре. Същата врата. Същото резе. Радостина го докосна с върховете на пръстите си и пое дълбоко въздух. Споменът бодна — болка, страх, колене на пода.

Тя затвори вратата на резето.
Не от страх.
А защото вече знаеше: спасението започва с решението да останеш.

Същата вечер дойде Калоян. Звъня. Чука.

— Трябва да поговорим — каза той.
— Не — отвърна тя спокойно. — Трябва да се разделим.

Когато стъпките зад вратата стихнаха, Радостина се върна в стаята, седна на леглото и положи ръка върху корема си. Там имаше тишина. Топла. Истинска.

Тя беше загубила нещо, за което дори не беше успяла да научи.
Но за първи път в живота си не беше загубила себе си.

И това се оказа достатъчно, за да продължи да живее.