Още на сватбата ми той заяви, че сестра му с децата вече се е нанесла в моята къща. Свалих воала и сложих точка

Разбрах, че домът ми вече не е мой в мига, в който младоженецът го каза в микрофона — точно по време на нашата сватба.

Ралица Димитрова се изправи от масата бавно, сякаш предварително беше репетирала това движение пред огледалото. Оправи яката си, изглади салфетката и направи театрална пауза.
Петър седеше до нея — напрегнат, готов. И в този момент Милена за първи път усети: те са подготвени. Не за тост. За обявление.

— Скъпи гости! — гласът на бъдещата свекърва прозвуча сладко. — С Петър решихме да направим специален подарък на младоженците!

Милена несъзнателно стисна салфетката. Петър покри ръката ѝ със своята — топла, леко влажна — и я стисна. Не нежно. Предупредително.

— Младите ще живеят в моя тристаен апартамент в центъра! Има ремонт, мебели — всичко е готово. Защо да се мъчат?

Залата избухна в аплодисменти. Някой одобрително кимна. Ралица Димитрова сияеше.

Милена стана.

Петър я дръпна за ръката, но тя се освободи. Приближи се и се усмихна — само с устни.

— Благодаря, Ралице. Много щедро. Но няма нужда.

Настъпи тежка тишина.

— Как така няма нужда? — примигна свекървата объркано.

— Имам собствена къща. Остави ми я дядо ми. На тридесет километра от града, до реката. Там ще живеем с Петър.

Говореше спокойно. Уверено. Като за нещо отдавна решено.

*

Ралица Димитрова пребледня. Петър рязко скочи и хвана Милена за лакътя — силно, болезнено.

— Тихо! — изсъска той, без да забележи, че микрофонът е включен. — Вече се нанесоха Ива и Калоян с трите си деца! Нали се разбрахме!

Музиката спря. В залата настъпи мъртва тишина.

Милена бавно го погледна.

— Ти даде ключовете от моята къща на сестра си?

Ралица Димитрова се хвърли напред:

— Милена, на семейството трябва да се помага! Ива има три деца! А при теб цяла къща стои празна! Самотна жена няма нужда от толкова място!

— Самотна? — повтори Милена.

Тя свали воала. Бавно. Внимателно. Постави го на масата.

— Днес се омъжих. Но това лесно може да се поправи.

Петър пребледня.

— Ти луда ли си?! Те вече са там! С багажа! Децата са уморени!

— Не ме интересува.

Тя се обърна и тръгна към изхода. Токчетата ѝ отекваха силно по плочките. Зад гърба ѝ викаха, спореха, опитваха се да я спрат — но думите вече не я достигаха.

Тя излезе навън, пое студения въздух и извади телефона си.

В този момент тя още не знаеше, че в къщата ѝ вече свети светлина.

*

Светлината в прозорците беше топла, ярка — различна от онази, когато Милена живееше тук сама.

Невена пристигна след двайсет минути. Видя Милена в булчинската рокля пред ресторанта и само кимна.

— Отиваме вкъщи. Веднага.

Портата беше отворена. В двора се търкаляха детски играчки, а на верандата имаше кашони с надпис „Кухня“.

Вратата не беше заключена.

В антрето миришеше на чуждо — мокри якета, детски крем, храна. На пода имаше ботушки с калинки, до тях — мъжки обувки. На закачалката висяха непознати якета.

— Има ли някой? — чу се от кухнята.

Излезе жена на около трийсет, с разтегната тениска. Като видя Милена в булчинската рокля, застина.

— Ти… какво правиш тук?

— Аз живея тук — каза спокойно Милена. — А вие — не.

— Петър разреши! Майка каза! Имаме деца!

— Имате двайсет минути.

— Ти нормална ли си?! Току-що се нанесохме! Децата спят!

От стаята излезе едър мъж, бос.

— Айде стига — изсмя се той. — Вие сте семейство. Ще се разберете.

*

Милена го погледна като чужд предмет в собствения си дом.

— Семейство вече няма.

Невена вече набираше номер.

— Незаконно нахлуване в частен имот.

Имаше крясъци, детски плач, влачене на чанти и кашони. Всичко беше шумно и грозно.

След четирийсет минути колата, натоварена с кашони, потегли.

Милена заключи портата.

Къщата беше разхвърляна, но празна.

Тя чисти до нощта, миеше подовете, сменяше чаршафите. На разсъмване къщата отново ухаеше на дърво и чистота.

На следващия ден смени ключалките.

Петър звънеше. Пишеше. Заплашваше. Молеше.
Тя не отговаряше.

Ралица Димитрова дойде след няколко дни. Стоеше пред портата и мърмореше за неблагодарност и семейство.
Милена я гледаше през прозореца и не излизаше.

След седмица подаде документи за развод.
Няколко часа брак — и никакво „завинаги“.

Вечерта Милена седеше на верандата с чаша чай и гледаше как светлините в прозорците угасват.

Къщата беше тиха.
Къщата беше нейна.

Оттук нататък — само по нейните правила.