— И апартамента, и колата ще ги прехвърлим на мама, — каза Стефан, без дори да погледне Милена.

За миг пред очите ѝ притъмня.
— Стефанчо, най-после! — въздъхна с облекчение Величка. — Казвах ти, че така е най-правилно. Никога не се знае… ако се разведете — имуществото може да отиде кой знае къде.

Милена застина с ключовете в ръка.
Значи така.
Не „ако“, а когато.
Не „за всеки случай“, а предварително.

В кухнята на наетия от нея апартамент двамата седяха спокойно и уверено, сякаш са си у дома. На масата имаше пастички, термосът на Величка, столовете вече бяха разместени.
За Милена нямаше място.

Тя влезе бавно в кухнята. Всеки неин ход отекваше в слепоочията.

— Здравей, — каза тя. — Явно преча?

— Как така, — усмихна се Величка прекалено широко. — Тъкмо теб чакахме.

Чакахме.
Думата прозвуча като присъда.

— Решихме да не отлагаме, — продължи Величка, настанявайки се удобно. — Докато беше на работа, Стефан всичко пресметна. Много практично. Ти си дисциплинирана, всичко си записваш.

Милена погледна мъжа си.

— Какво означава това?

*

— Милена, недей започва, — Стефан потърка носа си. — Това са просто числа. Факти.

— Какви факти?

— Колко си спестила. Колко още можеш да вложиш. Направихме сметките.

— Направихме?

— Семейството, — кимна Величка.

Студ бавно се разля в гърдите на Милена.

— И кога възнамерявахте да ми кажете?

— Ами сега ти казваме, — отвърна спокойно Величка. — Нищо не крием.

Милена се подпря с длани на масата.

— Повторете. Бавно.

— Апартаментът ще бъде на името на мама. Колата също, — каза Стефан. — Така е по-сигурно.
— А твоите пари… това е принос към нашето общо бъдеще.

— Бъдещето на кого? — попита тихо Милена.

— Нашето.

— Не, — поклати глава тя. — Вашето.

Величка се наведе напред.

— Милена, ти нищо не губиш. Та ти и без това нямаш нищо на твое име.

*

Изречението прозвуча делово.
Като сух факт.

— Повтори.

— Апартаментът е под наем, колата не е на твое име, спестяванията по време на брака са общи. Трябва да ги защитим.

— Да ги защитим от кого? — Милена погледна Стефан.

Той отмести поглед.

— От живота.

Настъпи тишина.

— Значи, — каза Милена бавно, — четири години съм пестила, работила, отказвала си от всичко…
— За да накрая дам парите си на майка ти и да живея без никакви права?

— Не прави сцени, — изсъска Стефан.

— А вие това наричате разумно?

— Аз отначало казвах, — намеси се Величка, — нищо не трябва да се прехвърля на жена. Днес е съпруга, утре — чужда.

Стефан замълча.

И това мълчание каза всичко.

Милена свали халката си и я остави на масата. Звукът беше едва доловим.

— Какво правиш? — намръщи се Стефан.

*

— Отбелязвам момента, — отвърна спокойно тя. — Момента, в който престанах да бъда съпруга и станах ресурс.

— И да знаеш, — добави той студено, — парите от твоята сметка вече ги преведохме.
— Временно. За да не направиш нещо под влияние на емоциите.

Милена застина.

— Какво каза?

Величка сведе очи.

— Аз помолих, — прошепна тя. — Така е по-сигурно.

Милена ги гледаше и ясно осъзна едно:
вече я бяха ограбили.
Спокойно. По семейному. Под прикритието на грижа.

— Ясно, — каза тя.

Взе чантата си и излезе.

Навън Милена трепереше — не от студ.
От гняв. Студен и ясен.

Първото обаждане беше до банката.
Второто — до адвокат.

След няколко часа тя знаеше: парите ще бъдат върнати.

*

Когато се върна в апартамента, Стефан и Величка бяха в кухнята.

— Не се притеснявайте, — каза спокойно Милена. — Само за малко съм.

Сложи телефона на масата.

— Преводът е признат за незаконен. Утре започва процедурата по връщане.
— А след това — жалба.

— Ти полудя ли?! — скочи Стефан.

— Не. Най-после прогледнах.

Тя сложи до телефона папка.

— Тук е молбата за развод. Нищо не искам от теб.
— Освен едно: никога повече да не решавате вместо мен за това, което не ви принадлежи.

Тя си тръгна.

Парите се върнаха след седем седмици.
Без извинения. Без обяснения.

Няколко дни по-късно Стефан се обади.

— Милена… мама казва, че си го направила нарочно…

— Сега ти ли говориш, или тя? — попита спокойно Милена.

Тишина.

— Затова вече не сме семейство.

*

Тя затвори.

Той не се обади повече.

Величка крещеше в банката.
Изискваше.
Обвиняваше.

Но парите така или иначе изчезнаха от сметката ѝ.

Разводът мина бързо.

Милена нае светло студио. Купи легло, на което никой не сядаше без покана. Закачи пердета, избрани от нея — не „практични“, а такива, каквито ѝ харесваха.

Сутрин пиеше кафе до прозореца.
Без термоси.
Без „правилни решения“.
Без чужди ръце в живота си.

И един ден разбра:

нищо не беше загубила.
Просто беше престанала да бъде удобна —
и беше станала свободна.