— Сгрешили сте номера. Тук вече няма спонсори.
Слушалката изщрака тихо и в стаята се разля тишина. Не уютна — напрегната, плътна, като преди буря. Стоях насред хола и за първи път от много години не усещах нито вина, нито нужда да се оправдавам. Нито онзи познат страх да „не прекаля“. Имаше само спокойствие. Студено. Ясно.
— Десислава, моля те, само не се обиждай, но това няма да го нося, — гласът на Пенка беше мазно мек, почти меден, но в погледа ѝ се четеше хладен разчет. — Цветът е твърде непрактичен, кройката — прекалено младежка… Защо ми е на мен, жена на години, да се кипря така? Да разсмивам хората?
Замръзнах, стискайки в ръцете си кутията със скъпото палто от алпака. Месец търсене, десетки обаждания, проби, съмнения — всичко заради този благороден нюанс на топъл пясък. Подарък за нейния шейсетгодишен юбилей. Подарък, платен с моята премия, която бях заделила за курсове за повишаване на квалификацията. Тогава ми се струваше, че ако се постарая истински, ледът между нас най-после ще се пропука.
— Пенко, но това е класика, — казах по-тихо, отколкото исках. — И качеството е отлично… Пипнете колко е мека вълната. Нали вие самата казвахте, че в якето ви е студено.
— Айде де, до магазина и обратно, — махна тя небрежно с ръка, без дори да погледне палтото. Настани се в любимото кресло на покойния си съпруг, като на трон. — По-добре направи така, мила. Върни го обратно. А парите… парите ми ги дай. Аз сама ще си реша кое ми е по-нужно.
*
Погледнах Георги. Стоеше до прозореца и се правеше, че е дълбоко заинтересован от уличната лампа. Беше още по-прегърбен от обикновено — сигурен знак, че иска да изчезне.
— Георги? — повиках го тихо.
— Ами… Десислава, може би мама е права, — промърмори той. — Палтото е скъпо. Ако не ѝ харесва, защо да заема място в гардероба? А така… мама ще си купи каквото иска. Или ще задели за лечение, за зъби например…
— За зъби? — нещо тежко се размърда в мен. — Георги, нали го обсъждахме. Парите за зъбите ги дадохме още миналия месец. Това беше подарък. Подарък.
— Точно така — подарък! — веднага се намеси Пенка. — А най-добрият подарък е да умееш да слушаш майка си. На мен сега ми трябват пари в брой. Имам си планове. Трябва да се довърши ремонтът на вилата, покривът пак тече.
Бавно затворих кутията. Щракването на магнитната закопчалка прозвуча в тишината почти като изстрел.
— Значи покривът, — казах спокойно. — Интересно. Миналото лято вече давахме пари за покрив. По-миналото — за оградата. Сега пак покрив? Пенко, не е ли време да приключите този безкраен строеж?
Тя присви очи.
— На какво намекваш?
Вдигнах поглед към нея и за първи път не отстъпих.
Защото когато в едно семейство „семейната банка“ затвори, някой неизбежно обявява фалит.
*
— Наистина ли мислиш, че парите са по-важни от семейството?
Георги хвърли този въпрос към гърба ми, докато вече си обличах палтото. Не с вик — а с онзи тон, с който обикновено се говори за предателство. Някога тези думи щяха да ме накарат да се оправдавам.
Бавно се обърнах.
— Не, — отговорих спокойно. — Реших, че моят живот е по-важен от вашето удобство.
Още същия ден отидох в банката. Без драми, без сцени. Закрих общата сметка, оставяйки уговорената сума за общи разходи. Останалото преведох по личната си сметка. Подписи. Печати. Когато излязох навън, усетих нещо странно — лекота.
Вечерта Пенка дойде без предупреждение.
— Ти съсипваш семейството! — гласът ѝ трепереше. — Аз толкова години…
*
— …сте свикнали аз да плащам, — довърших спокойно. — Да. Но това вече е минало.
— Георги! — рязко се обърна тя към сина си.
Той мълча няколко секунди, после каза тихо, гледайки в пода:
— Мамо, повече не можем да живеем така.
Пенка пребледня. После се обърна и си тръгна, тряскайки вратата.
Минаха месеци. С Георги говорихме много — трудно, честно, без старите илюзии. Той се учеше да поема отговорност. Аз — да не бъда спасител. Пенка звънеше по-рядко. Пари вече не искаше.
А палтото от алпака оставих за себе си. Понякога го обличам в студени вечери и се усмихвам.
Защото най-важният подарък в тази история не беше за свекървата ми.
Най-после го направих за себе си.