„Аз не съм се наемала за бавачка! Това са децата на сестра ти — нека тя сама да ги гледа“ — отсече Елена

Петъчната вечер обещаваше да бъде бавна като стар романс и уютна като изтъркани домашни пантофи. Елена, четиридесет и осем годишна жена със стабилната психика на главен счетоводител и житейски опит, който не се пропилява (а и кога), мечтаеше само за едно.
За тишина.

Във фурната се допичаше пиле с картофи — ястие банално, но безотказно като автомат „Калашников“. Елена вече си представяше чаша червено полусухо вино и криминален сериал, в който всички проблеми се решават за четиридесет минути, а доброто винаги побеждава злото — понякога с помощта на служебно оръжие.

*

Идилията бе прекъсната от звука на ключ в ключалката. Прибра се Виктор.

По начина, по който стъпваше, Елена разчиташе настроението му с точността на сеизмограф. Тази вечер крачките бяха влачещи се, виновни и подозрително меки. Така ходят хора, които или са счупили любимата ваза на тъщата, или се канят да поискат пари без намерение да ги връщат.

Виктор се промъкна в кухнята, опитвайки се да заема възможно най-малко място.

— Здрасти, Ленче… ухае убийствено! — започна той с нескопосан комплимент, надничайки във фурната.

Елена мълчаливо извади тавата, тресна я върху дървената поставка и въпросително вдигна вежда.

— Е? — попита тя. — Защо се мотаеш като студентка пред изпит?

Виктор въздъхна, седна на табуретката и, без да я погледне в очите, изстреля:

— Звъня Лилия. Има спешен случай.

При името на зълвата окото на Елена нервно трепна. Лилия, по-малката сестра на Виктор, беше жена-празник, жена-катастрофа и жена „дай назаем“ в едно. На четиридесет, с двама синове почти набори — Мартин и Даниел, на десет и единайсет, три бивши съпрузи и вечен стремеж да „намери себе си“. Последно се беше „намерила“ на курс за „отключване на женския поток на изобилието“, който струваше на Виктор десет хиляди лева, извадени тайно от плика за зимни гуми.

— И какво този път? — Елена започна да сипва картофите. — Ретроградният Меркурий ѝ попречи да си намери работа? Или третото око я засърбя?

— Не, Елена… този път е сериозно. Предложили са ѝ гореща оферта. Турция. За седмица. Разбираш, трябва да си подреди личния живот, да си оправи нервите. На ръба е.

Той замълча, после бързо добави:

— Та… ще ни докара момчетата. Утре сутринта. Само за седмица.

— Не, — спокойно каза Елена.

— Как така „не“?

— Аз не съм се наемала за бавачка! Това са децата на сестра ти — нека тя сама да ги гледа.

*

Виктор натискаше на сълзи, на „родна кръв“, на „последен шанс“. Елена отговаряше с факти, числа и спомена за котарака Феликс, който някога беше боядисан със зелёнка.

Накрая се „разбраха“.

По-точно — Виктор се съгласи.

— Ако ги вземеш — това е твоя отговорност. Аз пръст няма да мръдна.

— Разбира се, Ленче! Дори няма да усетиш, че са тук!

„Блажен, който вярва“, помисли си Елена.

Лилия докара децата в събота в осем сутринта. Без пари. С обещание за магнитче.

Хаосът дойде веднага.

Момчетата ядяха, сякаш светът щеше да остане без храна. Котаракът емигрира върху гардероба. Апартаментът се напълни с шум, миризма на чужди маратонки и усещане за принудителна комуна.

Виктор издържа. До вторник.

Във вторник Елена се забави на работа. Тримесечният отчет не излизаше с три стотинки.

Когато се прибра, видя планина от чинии, лепкав под и Виктор с празна кутия от пица.

— Здрасти, — каза тя. — Какво ще вечеряме?

— Елена… не успях. Момчетата викаха, бяха гладни. Наложи се да поръчам пица. Две.

— С какви пари?

Виктор преглътна.

— Ами… взех от плика „за сметки“. В петък ще върна от заплатата!…

Елена мълчаливо си свали палтото.

*

Правеше го бавно, подредено, почти тържествено. Виктор познаваше този ритуал. Това не беше скандал. Това беше по-лошо.

— Седни изправен, — каза Елена. — И махни ръцете от лицето си.

— Разбрахме се ясно, — продължи тя. — Ти носиш отговорност. Аз не участвам. Току-що наруши всичко наведнъж.

От стаята се чуваха викове, тряскане на врати, „мама разрешава“ и поредната кавга за зарядно.

— Ето резултата от твоята мекота, — каза Елена спокойно.

Когато Виктор призна, че не се справя, тя само кимна.

— Утре звъниш на Лилия.

— Тя ще се обиди…

— Чудесно.

Разговорът с Турция беше шумен. Но за първи път Виктор говореше твърдо.

Още същата вечер пристигна превод.

На следващия ден Лилия се върна. Без магнитче. С каменно лице.

Взе децата мълчаливо.

Когато вратата се затвори, тишината отново се върна в апартамента.

Истинска.

Котаракът Феликс предпазливо излезе от скривалището.

— Извинявай, — каза Виктор.

*

Елена си наля чаша червено вино, пусна сериала и седна на дивана.

— Надявам се, че си разбрал, — каза тя.

Той беше разбрал.

Тишината си върна мястото.

И този път — за дълго.