— Благодарим ви за годините труд.
Тези думи прозвучаха като присъда.

Анна Петрова не осъзна веднага смисъла им. Все едно делото вече беше приключило, решението взето без нея, а сега просто ѝ го прочитаха — спокойно, официално, без емоции.

Тридесет и пет години живот се побраха в една дума: „благодарим“.
Без обяснения. Без право на защита. Без възможност да промени каквото и да било.

Тя седеше в кабинета на директора и гледаше вратата така, сякаш я виждаше за първи път. А всъщност почти всеки работен ден в продължение на десетилетия влизаше тук с отчети, цифри и решения, от които зависеше дали компанията ще оцелее.

Филип Димитров седеше срещу нея и упорито не вдигаше поглед. Разместваше документи, подравняваше купчините хартия — правеше всичко, само и само да не срещне очите на жената, която познаваше фирмата по-добре от самия него.

— Анна… вие разбирате, — започна той припряно. — Времето е трудно. Икономиката е нестабилна, има криза. Налага се да направим оптимизация, да съкратим персонала.
Той направи пауза и добави със същия служебен тон:
— Разбира се, ние сме ви безкрайно благодарни за всички тези години труд.

*

Анна усети как вътре в нея се надига студ.

— Филипе, — каза тя спокойно. — Аз съм главният счетоводител. Без счетоводството компанията просто няма как да функционира.

— Ще измислим нещо, — сви той рамене. — Ще наемем някой друг. Може би дори двама души вместо един, за да е по-малко натоварването.

Анна кимна.
В този момент вече ѝ беше ясно всичко.
Тя не беше предмет на обсъждане. Просто я премахваха.

Тя излезе от кабинета, без да тряска вратата. Събра вещите си от бюрото внимателно, почти педантично — така, както винаги правеше всичко в живота си. Колегите я гледаха със съчувствие, но никой не се осмеляваше да заговори. Елена от „Човешки ресурси“ се приближи и мълчаливо я прегърна. Иван от склада ѝ махна от коридора — като последно сбогом.

Седмица по-късно се обади Мария — бившата ѝ заместничка.

— Анна, няма да повярваш… — гласът ѝ беше напрегнат. — На твое място взеха дъщерята на директора. Елица. Помниш я, нали? Тази, която учеше икономика.

— И какво от това, — Анна се опита да говори спокойно, но гласът ѝ все пак потрепери.

— Нищо… само че вчера ме попита как се прави банков превод.
Мария направи пауза.
— Анна, тя е на двадесет и четири години и не знае как се попълва платежно нареждане.

Анна мълчаливо затвори телефона.
Седна на дивана.
И се разплака.

*

Не заради уволнението.
А заради лъжата.

Никаква оптимизация не е имало. Просто трябваше да се освободи място за дъщерята на директора.
А нея — Анна, която тридесет и пет години работеше без почивка, държеше фирмата на повърхността, знаеше всеки отчет и всяка цифра — я зачеркнаха като ненужен ред.

Следващите месеци минаха като в мъгла.

Синът ѝ се обаждаше веднъж седмично от Пловдив, питаше как е. Анна отговаряше бодро: всичко е наред, търся работа. Не искаше да го тревожи — той имаше свой живот, семейство, грижи.

Изпрати десетки автобиографии. Но отговорите бяха едни и същи: възрастта не отговаря, опитът е остарял, търсим по-млади специалисти.

Все едно тридесет и пет години опит като главен счетоводител бяха недостатък, а не предимство.

Един ден Мария отново се обади.

— Анна, може ли да мина през теб? Искам да ти покажа нещо.

След час вече беше у нея — развълнувана, разрошена. Извади флашка от чантата си.

— Виж какво става там. Елица върши какви ли не неща… Документите ги оформя както ѝ падне. За всеки случай копирах всичко. Може някой ден да се наложи да се възстановява, ако ръководството попита. Ти беше главната — погледни, това нормално ли е изобщо?

Анна взе флашката и обеща да погледне.

*

Когато Мария си тръгна, тя включи компютъра и отвори файловете. Първоначално — просто за да помогне на приятелката си.

И видя.

Странни преводи към непознати фирми. Завишени суми за доставки, които никой никога не беше виждал. Фиктивни фактури. Повтарящи се схеми.

Анна прелистваше документите нататък.
С всяка страница вътре в нея нарастваше тежко, тревожно усещане.

Това вече не бяха грешки.
Това беше нещо много по-сериозно.

Тя затвори последния файл и дълго гледа в тъмния екран, усещайки как студена тръпка бавно пълзи по гърба ѝ…

Анна дълго седя пред компютъра, без да помръдне.
Файловете на флашката бяха подредени в папки — акуратно, почти педантично. Прекалено акуратно за човек, който уж „нищо не разбира“. Тя отваряше документ след документ, сверяваше дати, суми, основания за плащания. Цифрите не крещяха — те спокойно свидетелстваха.

След час вече нямаше съмнение.
Това беше схема.

Тя изключи компютъра и отиде в кухнята. Направи си чай, но дори не докосна чашата. В главата ѝ се въртеше една-единствена мисъл: ако още работеше там, това нямаше да се случи. Или щеше, но не толкова нагло.

Телефонът завибрира. Съобщение от Мария:
„Как е? Напразно ли се паникьосвам?“

Анна не отговори веднага. После написа кратко:
„Не се паникьосваш. Сериозно е.“

На следващия ден се срещнаха в малко кафене близо до офиса — същото, в което някога обядваха с цялото счетоводство. Мария нервно въртеше лъжичката.

*

— Знаех си, че нещо не е наред, — прошепна тя. — Но не мислех, че е чак толкова зле.

— Източват пари, — каза Анна спокойно. — През подставени фирми. Системно. От месеци.

— И… какво правим сега? — Мария вдигна очи към нея. — Ти вече не работиш там.

Анна замълча.
Преди би казала: „Не е моя работа“.
Но сега — не можеше.

— Сега точно е моя работа, — отвърна тя.

Тя започна да действа без бързане. Така, както винаги умееше. Изгради хронология. Провери сметките. Извади стари договори, които помнеше почти наизуст. Чрез познат одитор внимателно разбра кои документи биха заинтересували проверяващите.

След месец имаше всичко.

Междувременно в компанията настъпи хаос. Елица се объркваше в отчетите, сроковете се проваляха, данъчните изпратиха първото запитване. Филип Димитров беше напрегнат, избухваше срещу подчинените си, все по-често оставаше в офиса до късно.

Един ден на Анна се обадиха от непознат номер.

— Анна Петрова? — гласът беше официален. — Обаждаме се от финансовата инспекция. Препоръчаха ни да се свържем с вас като бивш главен счетоводител на компания „Димитров Груп“. Бихме искали да ви зададем няколко въпроса.

Анна затвори очи.
Знаеше, че този разговор рано или късно ще дойде.

Срещата продължи почти три часа. Анна говореше ясно, без емоции, показваше документи, обясняваше схемите. Не обвиняваше никого пряко — просто показваше как е работело всичко.

*

Две седмици по-късно в офиса влезе проверка.

Филип Димитров се опитваше да се обади на Анна. Веднъж. После още веднъж. И пак. Тя не вдигна.

Елица беше временно отстранена.
Филип — извикан на разпит.

Когато всичко приключи, Анна вървеше по улицата и изведнъж осъзна, че диша свободно. За първи път от много дълго време.

Месец по-късно ѝ предложиха работа — в малка, но стабилна компания. Без гръмко име. Но с уважение. На интервюто младият директор каза:

— Нуждаем се от човек, който знае какво прави. А възрастта е опит, не недостатък.

Анна се усмихна.

Вечерта се обади на сина си.

— Мамо, гласът ти е различен, — каза той. — Добре ли си?

— Да, — отвърна тя. — Сега — да.

Онази „присъда“ не беше край.
Тя беше точката, от която започна нейната собствена справедливост.