— Новата година свърши, — каза Мария. — Прибирай си роднините и освобождавай апартамента.

Мария се събуди на втори януари необичайно рано — не от шум зад стената и не от дрънчене на съдове в кухнята, а от странно вътрешно усещане за празнота, смесена с кристална яснота в съзнанието. Отвори очи и няколко дълги секунди лежа неподвижно, вперила поглед в снежнобелия таван на спалнята, сякаш се опитваше да разбере в кой точно момент домът ѝ беше престанал да бъде неин дом.

Зад тънката преграда някой хъркаше силно, с характерно свистене. В тесния коридор противно скърцаше надуваем матрак — някой се въртеше тежко, безуспешно търсейки удобна поза. В кухнята тихо, но настойчиво течеше вода от чешмата — очевидно някой от многобройните гости се беше събудил по тъмно и беше решил да похапне, без изобщо да се замисля за домакинята и дали ѝ пречи.

Мария бавно седна в леглото, спусна босите си крака на студения под и прокара длани по умореното си лице. Главата ѝ беше изненадващо ясна, въпреки че предната вечер беше заспала далеч след полунощ, напълно изцедена от безкрайното готвене и чистене. Обикновено след такива празници се будеше разбита, с тежест в слепоочията и непреодолимо желание да спи още. Но днес беше различно — мислите ѝ бяха подредени, а възприятието за реалността — болезнено трезво.

*

Апартаментът, който тя беше купила още преди брака със собствени, честно изкарани пари, през тези новогодишни дни окончателно се беше превърнал в проходен двор без никакви правила. Надуваеми матраци лежаха по подовете на всички стаи, чужди тежки якета и пухени палта висяха на всяка свободна закачалка в антрето или бяха небрежно захвърлени върху облегалките на кухненските столове. Упоритата миризма на вчерашната храна се беше впила в светлата тапицерия на любимия ѝ диван и тежко висеше във въздуха.

Мария нахлузи топъл хавлиен халат и тихо обиколи апартамента, надничайки във всяка стая.

В просторния хол, върху скъпия ѝ светъл диван, който беше избирала толкова дълго и за който беше спестявала месеци наред, се беше излегнал братовчедът на съпруга ѝ — Александър Петров — заедно с пълната си жена Катерина. Те бяха заели целия диван. До тях, върху бавно спихващ се надуваем матрак, силно хъркаше техният тийнейджър син Матей, разхвърлял наоколо мръсни чорапи и смачкани дрехи.

В малката уютна стая, която преди беше нейният тих работен кабинет с бюро и компютър, се беше настанила шумната сестра на съпруга ѝ Йоана с двете си деца — петгодишният Лука и тригодишната Ема спяха натрупани на походно легло сред ярки играчки и намачкани дрехи. Дори в тясното антре някой беше успял да си постеле тънка туристическа постелка точно до вратата.

Роднините на съпруга ѝ Павел бяха дошли „само за няколко дни, да посрещнат весело Новата година заедно“, както той я беше уверявал още в края на декември, но много бързо бяха заели целия апартамент и се държаха така, сякаш се намираха в евтин почивен комплекс с пълно обслужване.

— Мария, скъпа, къде са чистите кърпи? — питаше високо свекървата Магдалена Иванова, ровейки безцеремонно в шкафа в банята и изхвърляйки бельото направо на пода.
— Мария, мога ли да усилия телевизора? Дават мач, — вече посягаше към дистанционното по-малкият девер Томас, без да чака отговор.
— Лельо Мария, къде са вкусните бисквити? Онези в червената кутия! — настойчиво надничаше в кухнята вечно гладният Матей, отваряйки всички шкафове подред.

*

— Мария, имаш ли зарядно за айфон? — крещеше от банята Йоана.

На тридесет и първи декември и през целия първи ден на новата година Мария беше буквално на крак — от ранно утро до дълбока нощ. Режеше салати, пържеше месо, подреждаше празничната маса, прибираше мръсните съдове след гостите, миеше безкрайни купчини чинии и тенджери, отново готвеше и пак чистеше. До вечерта на първи януари я болеше цялото тяло, кръстът я дърпаше, краката ѝ бяха отекли — но никой от гостите не предложи реална помощ.

Павел се разхождаше из апартамента доволен и отпуснат.

— В нашето семейство така е прието — празнуваме заедно, — казваше той с усмивка, без да забелязва как тя мълчаливо обслужва цялата му рода от сутрин до вечер.

— Много съм уморена, Павле, — каза тя тихо.

— Уморена? — искрено се учуди той. — Та нали майка ти помогна в кухнята! Готвихте заедно.

— Помогна? — Мария спря и бавно се обърна към него. — Сериозно? Твоята майка прекара цялата вечер на масата, разказвайки истории. Нито веднъж дори не си прибра чинията.

Павел искаше да каже нещо, но в този момент от хола се чу смях, някой поиска кафе — и разговорът увисна във въздуха, недовършен и тежък като камък.

Мария стоеше в коридора с торбата за боклук в ръка и внезапно осъзна едно: ако сега замълчи — никога повече няма да успее да спре.

*

Сутринта на втори януари подреди всичко по местата му.

Мария си наля чаша вода. Ръцете ѝ не трепереха. Вътре в нея цареше странно спокойствие — без сълзи, без истерия, само ясно решение.

Тя влезе в хола и не понижи гласа си.

— Павле, ставай. Трябва да говорим. Всички.

Стаята се раздвижи. Катерина недоволно повдигна глава. Александър измърмори нещо. Йоана надникна от стаята. Магдалена Иванова излезе от банята, бършейки ръцете си с кърпа, която не беше нейна.

— Какво става? — попита тя студено.

— Става това, че празниците свършиха, — спокойно отговори Мария. — Днес си събирате багажа и си тръгвате.

Настъпи тежка тишина.

— Как така си тръгваме? — възмути се Катерина. — Нали се бяхме разбрали за седмица!

— Вие сте се разбирали с Павел. Не с мен.

Павел пристъпи напред.

— Мария, сериозно ли говориш? Има деца…

— Напълно сериозно, — прекъсна го тя. — Това е моят апартамент. Купих го преди брака. И не съм длъжна да бъда безплатна прислужница.

— Значи за теб сме чужди хора? — каза Магдалена с отрова в гласа.

— Чуждо беше неуважението, — отвърна Мария. — А тук го имаше в повече.

— Но ние помагахме! — възмути се Йоана.

*

— Децата ти надраскаха бюрото ми, — каза Мария спокойно. — И дори не чух „извинявай“.

Събирането започна с тежки въздишки, тряскане на вратички и шепот. Някой се оплакваше по телефона, друг демонстративно мълчеше. Но до обяд апартаментът опустя.

Когато вратата се затвори след последните гости, Мария обиколи стаите. Беше мръсно, разхвърляно — но тихо.

Павел стоеше в антрето.

— Наистина ли не можеше по друг начин?

— Можех, — отговори тя. — Но тогава щях да престана да се уважавам.

Той кимна.

— Имам нужда от време.

— Вземи го. Само не тук.

Мария затвори вратата след него, облегна се на нея и за първи път от дълго време си позволи да си поеме дълбоко дъх.

Новата година наистина беше свършила.
И заедно с нея — животът, в който границите ѝ не интересуваха никого.