— Защо трябва да се включвам за ресторант, в който дори не съм поканена?

Мария стоеше до прозореца и наблюдаваше как януарският здрач оцветява снега в студени, леко синкави тонове. Градът долу живееше своя собствен живот: няколко редки коли, приглушената светлина на уличните лампи, тихи гласове в двора. Зад гърба ѝ се чуваше плискане на вода — Николай миеше съдовете след вечеря. Току-що бяха яли паста с пиле — най-обикновена, делнична вечеря, без никакви излишества. Именно такива вечери Мария ценеше най-много: спокойни, уютни, само двамата.

— Мария… днес ми се обади Десислава — каза Николай несигурно.

Тя бавно се обърна. Той подсушаваше ръцете си с кухненска кърпа и упорито избягваше погледа ѝ — твърде познат жест, за да не я насторожи.

— И? — Мария усети как раменете ѝ се напрягат. Разговорите за неговите приятелки напоследък почти никога не завършваха добре.

— За празниците. Както обикновено, ще се събират в ресторант. В „Ла Виста“. На шести януари.

— Ясно — кимна Мария и отново погледна през прозореца. — Предай им моите поздрави.

— Мария…

— Какво „Мария“? — рязко се обърна тя. — Наистина ли мислиш, че след онази история през септември още ме чакат там?

Николай стисна кърпата, сякаш търсеше опора.

— Десислава каза… каза, че е по-добре този път да дойдеш сам.

Настъпи тишина. Някъде долу хлопна входната врата, някой се засмя — обикновени звуци на обикновена вечер. Но на Мария ѝ се стори, че нещо в апартамента се беше разместило, сякаш подът под краката ѝ стана по-несигурен.

— Сам — повтори тя бавно. — Значи официално не съм поканена.

— Не беше казано точно така…

*

— А как точно, Николай? — Мария се облегна на перваза. — Без заобикалки. Твоята приятелка каза: „Николай, ела без жена си“?

Той тежко въздъхна.

— Каза, че може би на всички им трябва малко пауза. След онзи разговор. За да се уталожат емоциите.

— Минаха вече три месеца! — в гласа ѝ се появи острота. — Три месеца, Николай.

— Знам…

Тя замълча за няколко секунди, после добави тихо, почти уморено:

— И въпреки това днес ми писа. Попита дали ще преведа пари за ресторанта.

Николай замръзна.

— Пари?..

— Да — Мария се усмихна горчиво. — Общата сметка, както винаги. „Всички се включват по равно, резервацията е скъпа.“ Само че има една подробност — мен няма да ме има. Защото „е по-добре да не идвам“.

— Мария, не знаех, че ти е писала.

— Разбира се, че не си знаел — кимна тя. — Удобно, нали? Да не поканиш, но да вземеш парите. За да е всичко спокойно, без конфликти.

— Мога да говоря с нея.

— За какво? — Мария повиши глас. — За това колко е странно да искаш пари от човек, когото съзнателно изключваш?

Николай замълча.

— Знаеш ли кое е най-болезненото? — продължи тя по-тихо. — Не ресторантът. Не парите. А това, че стоиш тук и не казваш: „Това не е справедливо“.

Той сведе поглед.

— Просто не искам още един конфликт…

Мария се обърна към прозореца. И в този момент разбра: ако сега замълчи, тази тишина ще остане между тях задълго.

*

Мария гледаше навън дълго, докато напрежението между тях не стана почти осезаемо. Снегът падаше спокойно и безразлично, сякаш нямаше нищо общо с ресторанти, сметки и хора, които изведнъж бяха спрели да се чуват.

— Няма да преведа парите — каза тя най-накрая спокойно. Прекалено спокойно.

Николай вдигна глава.

— Мария…

— Не — прекъсна го тя меко, но твърдо. — Не правя скандал. Не пиша дълги съобщения. Не изяснявам нищо в чатове. Просто няма да преведа парите. Това е моята граница.

Той бавно седна на стола.

— Осъзнаваш ли в каква ситуация ме поставяш?

— А ти осъзнаваш ли в каква ситуация бях аз днес? — тихо попита тя. — Бях изключена. А после учтиво помолена да платя вечеря, на която не съм желана.

— Надявах се, че всичко ще се оправи от само себе си…

— Нищо не се оправя от само себе си — поклати глава Мария. — Или се говори, или обидата се трупа.

Телефонът на Николай завибрира на масата.

— Десислава е — каза той.

— Не се съмнявам.

— Пита дали ще участваме.

*

— Напиши истината — Мария се приближи. — Че няма да дойдем и няма да се включим. Без оправдания.

— Ще се обиди.

— Може би. Но ще е честно.

Николай дълго гледа екрана, изтри съобщението няколко пъти, после го изпрати и остави телефона с екрана надолу.

— Готово.

— И как се чувстваш? — попита Мария.

— Странно — призна той. — Но… правилно.

Мария си пое дълбоко въздух.

— Не те карам да избираш между мен и приятелите си — каза тя по-тихо. — Искам само, когато става дума за мен, да си на моя страна. Веднага.

Той кимна и хвана ръката ѝ.

— Извинявай.

Телефонът отново завибрира. Николай го погледна и, без да чете, го изключи.

— Тази вечер — без ресторанти — каза той. — Оставаме си вкъщи.

Мария погледна кухнята, чиниите, светлината, която отново стана топла.

— За такива вечери не искам да плащам на никого другиго — каза тя.

И в този момент стана ясно: понякога най-важното не е да бъдеш удобен — а да бъдеш заедно.