Подарих на майка си колие за 1,5 милиона — а тя ме унижи пред всички. Отговорих така, че вече нямаше кого да унижават

 

Когато Магдалена Иванова вдигна чашата с пенливо вино, всичко в мен се сви. Веднага разбрах: сега ще се случи нещо нередно. Личеше си по начина, по който изправи гърба си, по това как бавно присви очи, гледайки ме през масата — онзи поглед, с който винаги е умеела да притиска, без да повишава глас.

Гостите притихнаха — около петнадесет души, все свои: бивши колеги, съседи, далечни роднини. Колието лежеше пред нея върху кадифена възглавничка. Златото с големите топази проблясваше под полилея. Пет години. Пет години спестявах за този подарък. Пет години се лишавах от почивки, от кола, от нормален живот. Защото тя искаше точно това колие — винтидж, колекционерско, „като от старите каталози“. Символ на статус, както обичаше да казва.

Тя направи пауза — дълга, тежка, премерена.

— Благодаря ти, Юлиян, — каза най-сетне. — Прекрасен подарък. Само че ти винаги си мислел, че можеш да се откупиш с парче злато за годините на твоята… бездушност.

*

В стаята настъпи такава тишина, че се чу как някой неловко остави вилицата.

— Истинското ми съкровище е племенникът ми Александър, — продължи тя и кимна към него. — Той ме цени жива, а не от каталог за бижута. А ти… идваш веднъж в месеца и бягаш при първа възможност.

Някой тихо се изкиска. Съседката госпожа Петрова поклати глава със съчувствие — разбира се, към майката, не към мен.

Излязох на балкона. Ръцете ми не трепереха. Вътре имаше само празнота — студена, чиста, почти освобождаваща.

Гостите си тръгнаха около полунощ. Магдалена остави кутийката с колието на скрина в хола. Изчаках да си легне, взех я и безшумно излязох от апартамента.

Обажданията започнаха след два часа. Не вдигах. На сутринта вече бях в своя град.

На следващия ден в социалните мрежи се появи снимка: Магдалена Иванова с празна кутийка в ръце и скръбно лице. Надписът гласяше:
„Сърцето на една майка не се купува с камъни. Моля се синът ми да се вразуми.“

Александър пишеше коментари — съчувстваше, осъждаше ме.
И тогава разбрах: тя не съжалява за думите си. Съжалява само, че е загубила контрол.

След три дни тя се озова в болница.
Отидох при нея. Не за да върна колието. А за да отговоря.

Седнах до леглото ѝ, погледнах я право в очите и започнах да говоря.
Тя се опита да ме прекъсне, но аз продължих, без да повишавам тон:

— Пет години живях на хляб и макарони, за да ти купя този подарък. Ти знаеше това. И въпреки това пред всички ме нарече бездушен. А Александър — съкровище. Същия Александър, който идва при теб само когато има нужда от пари. Който звъни веднъж на половин година — и то, за да поиска нещо. Но той умее да ти ласкае. Аз — не. Аз просто работех и спестявах за твоята мечта. Като глупак…

*

Тя ме гледаше дълго, без да мига. В този поглед вече нямаше триумф — само студена пресметливост и едва прикрита ярост. Познавах този поглед от детството. Обикновено след него идваха сълзи, натиск, обаждания до роднини и бавно, методично унищожение.

— Винаги си бил неблагодарен, — каза накрая Магдалена, като с усилие се повдигна на възглавницата. — Целия си живот посветих на теб. А ти… избра парите вместо майка си.

— Не, — отговорих спокойно. — За първи път избрах себе си. И ти не си свикнала с това.

Тя се усмихна криво.

— Мислиш, че си победил? Ще кажа на всички какъв си. Ще останеш сам.

— Аз и без това бях сам, — казах. — Просто преди се опитвах да не го виждам.

Станах.

— Ще продам колието. Част от парите ще ти преведа — точно толкова, колкото си похарчила за мен след пълнолетието ми. Останалото ще отиде за моя живот.

— Нямаш право!

— Имам. Това беше подарък.

Излязох, без да се обръщам.

Седмица по-късно социалните мрежи отново загряха. Публикациите станаха по-злобни. Александър продължаваше да играе ролята на всеотдаен герой до нея.

*

След това ми се обадиха от банката.

— Господин Иванов, при нас се е явил човек с пълномощно от ваше име…
— Няма никакво пълномощно, — казах.
— Отказахме, — отговориха.

Два дни по-късно Александър ми написа:
„Ти съсипа всичко. Трябват пари. Спешно.“

Отговорих:
„Сега ти си съкровището. Оправяй се.“

Продадох колието. Бързо. Без съжаление.

Наех апартамент. Купих си истинско легло. За първи път отидох на почивка — без обаждания, без оправдания, без чувство за вина.

Магдалена повече не писа.
Един ден видях нейна снимка с Александър — без патос, без драма.
Сцената беше останала без публика.

Има хора, които бъркат любовта с контрола.
На тях не им трябва близост — нужна им е власт.

Аз повече не участвам в този спектакъл.

И за първи път в живота си не ме е срам от това решение.