„Сестра ти се тъпче в едностаен апартамент с три деца, а ти си вдигнала огромна къща. Дай ѝ я — на нея ѝ трябва повече“, отсече майка ми.

— Поне малко съвест да имаш, Клара. Ти си планирала три спални, а Ема люлее третото дете в количка в кухнята — в стаята няма въздух.

*

Маргарита не говореше — тя забиваше думите като пирони в капака на ковчега на спокойния ми живот. Стояхме насред парцела, където още вчера бригадата беше изляла основите за терасата. Вятърът разнасяше по глината парчета найлон, миришеше на влажен бетон и изгнила есенна шума. Поправих яката на якето си и гледах как майка ми с върха на изтърканите си ботуши с отвращение рови в купчина чакъл, сякаш това не беше строеж, а бунище.

— Мамо, вече сме го обсъждали — гласът ми беше равен, професионално студен. — Това е моята къща. Моите пари. Моята ипотека за петнайсет години.

— Ипотека! — разпери ръце Маргарита, а лицето ѝ се покри с червени петна. — А сестра ти има съсипан живот! Павел е без работа от половин година, съкратили са го, а те са с три деца, натъпкани едно върху друго! А ти — сама, като сирене в масло. Нито мъж, нито деца — за какво са ти сто и четирийсет квадрата? Да ги осоляваш? Да слушаш ехото?

— Аз ще живея там.

— Щяла да живее… — подигра ми се тя. — Хората живеят в общежития и са доволни, а ти се правиш на баронеса. Кратко и ясно: говорих с баща ти. Той все мълчи, но кимна. Прехвърляш този недостроен дом на Ема. Павел е сръчен, сам ще го довърши, ще спестите. А ти се местиш в тяхната гарсониера. В центъра е, ликвидна — за теб сама е предостатъчно. Още и благодарна ще ни бъдеш, че те отървахме от дълговете.

Не веднага намерих какво да кажа. Наглостта беше толкова монументална, че почти будеше възхищение.

— Павел сръчен? — попитах, спомняйки си как този „сръчен“ проби кабел, докато завинтваше рафт, и остави целия вход без ток. — Мамо, чуваш ли се? Предлагаш ми да подаря къща, в която съм вложила всичко, изкарано за десет години тежък труд, срещу съсипан апартамент с хлебарки, който дори не е собственост на Ема, а е на ипотека, която те не плащат?

*

— Плащат! Със закъснения, но плащат! — изкрещя тя. — И не смей да очерняш сестра си. Просто на нея не ѝ е провървяло. Не всички могат да са хитри като теб.

В това беше цялата Маргарита. Работата ми като ръководител на логистичен отдел в голяма транспортна компания се наричаше „хитрост“. А безкрайните майчинства на Ема и пиенето на мъжа ѝ — „лош късмет“.

— Разговорът приключи — обърнах се аз. — Тръгвай си, мамо. Тук е кално, ще се изцапаш.

— Неблагодарница! — извика след мен. — Кукувица! Ние за теб всичко, а ти… Като умра, ще разбереш!

Те не спряха. Това беше само артилерийската подготовка.

Два дни по-късно Ема стоеше на прага на наетия ми апартамент с децата. Сива, изтощена, с немита коса, вързана в безформен кок.

— Клара, пусни ме. Павел пак… скарахме се.

Пуснах я. И веднага разбрах — беше грешка.

— Има ли нещо за ядене? — попита тя и се тръшна на дивана. — Павел похарчи последните пари за някаква схема в интернет. Казва, че след седмица ще изкара милион.

— Няма да има никакъв милион.

— На теб ти е лесно да говориш. Ти си умна. А аз… аз просто исках женско щастие.

— Щастие е мъж без работа и проиграни пари?

— Не започвай. Мама каза, че строиш къща.

— Строя.

*

— Голяма?

— Нормална.

— Мама казва, че можеш да ни пуснеш. Примерно втория етаж. Нямаше да ти пречим…

— Не, Ема.

— Егоистка — каза тя без злоба. — Цялата си в баща ни. Дай назаем пет хиляди.

Дадох ѝ. Знаех, че няма да ги върне.

Вечерта се обади техническият ръководител.

— Клара, има нещо странно… Някакви „собственици“ бяха на обекта. Един мъж планираше детска стая. Изгоних ги, но заплашваха с полиция.

Разтреперих се.

— Този Павел — добави той — се опитваше да товари цимент в колата си. Каза, че бил „излишен“.

Обадих се на майка ми.

— Мамо, какво правеше Павел на моя строеж?

— Не крадеше, а взимаше по стопански! — изкрещя тя. — На вилата ми стълбите гният! А при теб цимент — бол!

— Това е кражба. Ако още веднъж ги видя там — ще подам жалба.

— Ти си чудовище! — изкрещя тя. — Дано къщата ти се напука!…

Седях в колата и гледах в една точка.
Ръцете ми трепереха.
И тогава разбрах най-важното: те няма да спрат.

*

На следващия ден си взех почивен и отидох при нотариус.

— Искам да проверя кой и на какво основание може да претендира за парцела и строящата се къща — казах, като сложих документите на бюрото. — И какво да правя, ако външни лица се опитват да влизат.

— Вие сте единственият собственик — отговори спокойно тя. — Но с такова семейство е по-добре да се подсигурите.

Подсигурих се.

На парцела се появиха ограда с катинар, камери и табела „Частна собственост“.

— Правилно — измърмори ръководителят. — Днес цимент, утре тухли, вдругиден — „ние тук ще живеем“.

След няколко дни майка ми се обади.

— Защо Павел не го пускат в парцела? Охраната го върнала!

— Защото това не е неговият парцел.

— Ти ни унижаваш!

— Аз защитавам своето.

Ема ми написа дълго съобщение за съсипаното семейство и за парите, които ме били направили безсърдечна. Не отговорих.

След месец Павел „изкара милион“. В действителност — дългове, бързи кредити и заплахи. Ема избяга с децата при майка ни.

*

— Прибери сестра си — каза тя със счупен глас. — Не се справям.

— Не.

— Клара…

— Не, мамо.

След половин година къщата беше готова. Бели стени. Тишина. Седях на пода с чаша чай и слушах вятъра — не крясъци, не скандали, а просто вятър.

Не поканих никого на новодомство.

По-късно Ема подаде молба за развод. Павел изчезна. Майка ми се обаждаше все по-рядко.

— Къщата ти е… хубава — каза веднъж. Без злоба. Без молби.

Вече не изпитвах вина.

Защото разбрах една проста истина:
не съм длъжна да разрушавам собствения си живот, за да спасявам чуждия.

Къщата стоеше здрава.
И аз — заедно с нея.