— Ще доведа любовника си за Нова година, — каза тя с равен, почти безразличен глас.
— Какво?.. — съпругът ѝ пребледня. — Ти… ти се шегуваш?
— Не, — отговори тя след кратка пауза. — Но и аз имам свое условие.

Новата година неумолимо наближаваше — празник, който Ема някога обичаше с цялото си сърце. Преди по това време домът се изпълваше с аромат на елха, цитруси и канела, а дълбоко в нея живееше усещането, че всичко още може да бъде наред. Сега от празника беше останала само една дата в календара и тъпа болка под ребрата.

Наоколо цареше предпразнична суматоха. Хората бързаха с чанти, обсъждаха подаръци, резервираха ресторанти, смееха се, правеха планове. А на Ема ѝ се искаше само едно — да изчезне. Да се затвори в стая без прозорци, където никой не задава въпроси и не гледа с очакване.

Преди месец съпругът ѝ Марк си беше тръгнал внезапно. Не тихо, не по човешки — а с викове, кал и обвинения. Беше устроил грозен скандал пред децата. Крещеше, че тя е станала студена и чужда, че в нея вече няма онази жена, в която някога се беше влюбил. Казваше, че е „престанала да живее“, че е „станала сянка“, че е „убила мъжа в него“.

*

Ема сякаш оглуша. Седеше, стискайки ръце, и плачеше, без да намира думи.
Техният седемгодишен син Лео се приближи до нея, прегърна я и прошепна, че мама е най-красивата и най-добрата.
Тригодишната Мия, без да разбира напълно какво се случва, грабна играчката си — малка лопатка, приближи се до баща си, удари го по крака и извика с детска искреност:
— Ти си лош!

Едва по-късно стана ясно, че Марк отдавна има друга жена. Не „внезапно“, не „случайно“. Това продължаваше с месеци. Истината излезе наяве едва когато той сам реши да спре да се крие.

И изведнъж всичко стана болезнено очевидно: безкрайните „служебни пътувания“, отсъствията през уикендите, студът в погледа му, раздразнението от всяка нейна дума, нежеланието да я докосне. Той отдавна живееше друг живот — просто Ема беше вярвала твърде силно, за да го признае.

Почти веднага тя подаде молба за развод и за подялба на имуществото. Без истерии, без сцени. Тя познаваше характера на Марк: доброволно той нямаше да се откаже от нищо — нито заради нея, нито заради децата. Затова се подготвяше психически за съдилища и дълга битка.

Тя се държеше единствено благодарение на децата. Но децата тъгуваха за баща си. Само след седмица започнаха да питат кога татко ще се върне.

*

— А какво ще ми подари татко за Нова година? — попита Мия, гледайки играчките по елхата. — Кукла?

Лео също няколко пъти предпазливо повдигна темата — дали татко ще дойде и дали ще му подари телефона, за който отдавна мечтаеше.

— Добре… ще поговоря с татко, — каза Ема с усилие. — Ще го попитам дали ще дойде.

Да се реши на този разговор беше почти физически болезнено. Предателството на съпруга ѝ беше убило всяко желание да чува гласа му. Но тя знаеше едно: да мислиш само за себе си е чист егоизъм. А децата не бяха виновни за техните проблеми.

Когато Ема набра номера на Марк и чу гласа му, към гърлото ѝ се надигна гадене. Обидата, гневът и унижението се сляха в едно. Тя едва се сдържа да не изрече всичко, което се беше натрупало в нея, и само попита дали ще дойде да поздрави децата — защото те много го чакаха.

— При теб? — проточи той. — Ами… не знам. Дали ще успея.

— Не при мен. При децата, — каза твърдо Ема. — Повтарям: те тъгуват.

— Всичко ми е планирано. Фирмени партита, срещи, ресторанти… — въздъхна Марк. — А и Луиза ще бъде против.

— Марк, ти изобщо имаш ли съвест?! — не издържа тя. — Какво общо имат децата?

*

Той замълча, а после студено каза:
— Знаеш ли… ако ще посрещаме Нова година заедно, бъди честна. Без представления.

Ема бавно издиша.
И точно в този момент каза нещо, което преобърна всичко:

— Тогава знай: ще доведа любовника си за Нова година.

Марк замълча. В слушалката увисна тежка, лепкава тишина — такава, в която не се чува дишане, а наранена гордост.

— Ти… ти го казваш нарочно, нали? — изсъска той накрая.
— Не, — спокойно отговори Ема. — Просто реших да бъда честна. Така, както ти ме посъветва.

Тя първа прекъсна разговора. Ръцете ѝ трепереха, но вътре цареше странна тишина. Не облекчение — по-скоро умора, доведена до край, отвъд който вече няма страх.

В последните дни преди празника Ема живееше като на автопилот. Работа, дом, деца, списъци за пазаруване. Избираше продукти, украсяваше елхата, помагаше на Лео да напише писмо до Дядо Коледа и търпеливо слушаше как Мия за стотен път разказва каква точно кукла иска. Отвън всичко изглеждаше почти нормално — ако не знаеш, че отвътре още гори и боли.

Мъжът, когото възнамеряваше да доведе, наистина съществуваше. Томас. Колега, с когото месеци наред просто разговаряха — първо за работа, после за живота. Той знаеше за развода ѝ, знаеше за децата, никога не беше прекрачвал граници. До неотдавна.

*

Когато Ема му се обади и, без да навлиза в подробности, го попита дали би дошъл при нея за Нова година — като гост, — Томас не отговори веднага.

— Ако си сигурна, че това ти е нужно, — каза той накрая, — ще дойда. Но само ако това няма да ти причини болка.

В едно беше сигурна: повече няма да позволи на никого да я наранява.

Марк се появи ден преди Нова година. Без предупреждение. Просто позвъни на вратата.

Ема отвори и го видя — неестествено напрегнат, лишен от обичайната си самоувереност. Той влезе в апартамента и се огледа, сякаш проверяваше дали нещо се е променило без него.

— Сериозно ли говориш? — попита направо. — За любовника.

— Напълно, — отговори Ема. — Ти сам каза: без представления.

*

— А децата? — рязко хвърли той. — Помисли ли за тях?

Тя се усмихна горчиво, но без истерия.

— Мисля за децата всеки ден. За разлика от теб. Те ще спят, Марк. Това е празник за възрастни. А и ти самият възнамеряваше да дойдеш не сам.

Той отмести поглед. Нямаше какво да възрази.

— Все пак ще дойда, — каза глухо. — Аз съм им баща.

— И аз не ти забранявам, — спокойно отговори Ема. — Просто бъди готов да приемеш, че светът не се върти около теб.

В новогодишната нощ в апартамента беше светло и изненадващо спокойно. Децата бързо заспаха — изморени от емоции, подаръци и сладкиши. Ема се преоблече, оправи косата си и погледна отражението си в огледалото. Не изглеждаше щастлива — но изглеждаше събрана. Цяла.

Първи дойде Томас. Държеше се сдържано, с уважение, сякаш усещаше крехкостта на момента. Седяха в кухнята, пиеха чай и разговаряха тихо — без демонстрации, без излишни жестове.

Когато звънецът на вратата иззвъня, Ема дори не трепна.

Марк влезе, видя Томас — и веднага разбра всичко. Нямаше сцени. Само напрегнат поглед, стиснати устни и внезапното осъзнаване, че вече не контролира ситуацията.

— Добър вечер, — учтиво каза Томас и протегна ръка.

*

Марк се поколеба, но я стисна. Този жест му струваше повече, отколкото беше очаквал.

Новата година посрещнаха без тостове и без гръмки думи. Всеки — със своите мисли. Марк си тръгна първи, неловко сбогувайки се с децата, които почти спяха. Без упреци. Без скандал. Той излезе тихо — така, както трябваше да си тръгне още преди месец.

По-късно, когато часовникът отдавна беше минал полунощ, Томас също се приготви да си тръгва.

— Благодаря ти, че ми се довери, — каза той. — Каквото и да решиш занапред — ти си силна. И ще се справиш.

Ема остана сама. Изгаси гирляндите, прибра чашите и седна до прозореца. Навън избухваха фойерверки — чужди празници, чужди радости.

Но за първи път от дълго време тя не усещаше празнота, а твърда опора под краката си.

Новата година не започна с чудо.
Тя започна с граница.
И именно от този момент започна нейният живот — живот, в който вече никой не я предаваше.