— Хайде да бъдем честни: за Нова година ти си плащаш твоите продукти, а аз — моите, — заяви Александър със спокоен, почти делови тон.

Фразата прозвуча обикновено — прекалено обикновено за навечерието на Нова година.
Такива думи не крещят, не удрят по масата, не предизвикват скандал.
Те просто падат — и изведнъж осъзнаваш, че в този брак отдавна си сама.

Марина замръзна за миг, сякаш не веднага разбра смисъла на чутото. В супермаркета беше шумно: колички, музика, гласове, смях. Хората избираха мандарини, шампанско, сладки — подготвяха се за празника. А вътре в нея изведнъж стана празно и студено.

*

— Сашо, а да вземем и скариди? Големи, кралски, — каза тя сякаш между другото и демонстративно сложи в количката пакет с червена риба. — Все пак е Нова година.

Тя се обърна към съпруга си с усмивка — нарочно лека, почти показна. Такава, каквато хората слагат, когато не искат да покажат раздразнението си.

Александър стоеше до хладилника с морски дарове и гледаше в телефона си. Лицето му беше напрегнато, веждите — свити, челюстта — стисната. Той явно не четеше новини — смяташе. Смяташе парите.

— Сашо, чуваш ли ме?

— Чувам, — отвърна той, без да вдига поглед. — Просто не съм сигурен, че ни трябват скариди.

Марина се усмихна криво — кратко, рязко, без капка радост — и се приближи, навлизайки в личното му пространство.

— Как така „не ни трябват“? Нова година е! Веднъж в годината човек може да си позволи, — каза тя с натиск, сякаш говореше не със съпруга си, а с касиер.

Александър прибра телефона в джоба си и внимателно погледна първо количката — скъпа риба, вносни сирена, плодове, вино. После Марина. Дълго. Мълчаливо.

— Казах ясно, — произнесе най-накрая. — Всеки си плаща за себе си. На мен целият този набор не ми е нужен.

*

Марина превъртя очи.

— Разбира се. На теб нищо не ти трябва. Само че после на масата ще ядеш всичко наред, — подхвърли тя язвително.

— Ще ям това, което съм купил, — студено отвърна Александър.

Между тях увисна напрежение — гъсто, лепкаво. Такова, което не изчезва от усмивки и не се разсейва само.

Марина демонстративно се обърна и започна да добавя още продукти в количката — сякаш напук. Правеше го рязко, шумно, хвърляйки опаковките като обвинения. Не липсата на пари я ядосваше — ядосваше я това, че не ѝ отстъпиха.

Александър мълчеше. Отдавна беше разбрал: да спори е безсмислено. За Марина Нова година беше повод да покаже статус, а не радост. Повод да харчи, да изисква, да доказва. И нямаше значение, че заплатата не е безкрайна, че предстоят сметки, кредит, лекарства за майка му.

Той си спомни Анна — своята майка. Как предния ден се беше обадила и предпазливо беше попитала дали не им е трудно, дали не им трябва помощ, дали не е обидил Марина с нещо. Анна винаги се тревожеше — за сина си, за мира в семейството им, за празника.

„Най-важното е да сте заедно и спокойно да посрещнете Нова година“, беше казала тя.

*

Анна умееше да се радва на малкото. И никога — никога — не поставяше парите над хората.

А Марина… Марина виждаше в това слабост.

И това беше само началото.

Марина плати на касата с каменно лице. Картата изтрака в терминала прекалено силно — или поне така ѝ се стори. Александър плати своята част мълчаливо, без да я погледне. Излязоха от супермаркета с различна крачка, но в една и съща посока — като хора, които формално са заедно, но отдавна всеки е сам за себе си.

В колата Марина демонстративно се втренчи в телефона.

— Между другото, — подхвърли тя след няколко минути, без да откъсва поглед от екрана, — майка ми се обади. Пита дали ще сме у нея на първи януари. Казах, че не съм сигурна. Не ми се иска да седя на масата и да слушам въздишките ѝ за това как „трябвало да се живее по-скромно“.

Александър стисна по-силно волана.

*

— Анна не казва нищо лошо, — отвърна спокойно той. — Тя просто иска да ни види.

— Точно така, тя иска, — изсумтя Марина. — А мен никой не ме пита. При нея все една и съща песен: „семейството е най-важното“, „парите не са най-важни“. Лесно е да се говори така, когато цял живот си пестила от себе си.

Той замълча. Не защото се съгласи — а защото разбра: Марина дори не се опитва да чуе.

Вечерта, когато продуктите бяха вече подредени, Александър все пак се обади на майка си.

— Мамо, — каза тихо, излизайки на балкона. — Ще дойдем. Аз ще дойда.

— Сине, — отзова се веднага Анна, и в гласа ѝ имаше същата топла предпазливост, — ще се радвам. Дори и да дойдеш сам. Не се тревожи, разбирам всичко.

Тези думи го заболяха повече от всякакви упреци.

Нова година посрещнаха трима — Александър, Марина и напрежението помежду им. Марина с удоволствие подреди на масата всичко, което беше купила, говореше високо, смееше се прекалено показно и не забравяше да подчертава:

— Това го взех аз, и това също. Ето, умея да си доставям удоволствия.

*

Александър ядеше мълчаливо. И за първи път от дълго време ясно осъзна: до него стои човек, за когото е по-важно да доказва, отколкото да споделя.

На сутринта на първи януари той събра чантата си.

— Къде отиваш? — недоволно попита Марина, без да се откъсва от огледалото.

— При майка ми, — отвърна просто той.

— А аз? — обърна се тя, явно очаквайки той да спре.

— А ти оставаш. Тук. С това, което е най-важно за теб.

Марина изсумтя, но този път не намери думи.

При Анна беше топло. Не богато, не шумно — истински спокойно. Тя не задаваше излишни въпроси, не се оплакваше, просто наля чай и сложи на масата домашен сладкиш.

— Знаеш ли, — каза тя изведнъж, — лошите хора рядко са щастливи. Те постоянно делят нещо.

Александър кимна. Разбра го твърде късно — но го разбра.

*

Вечерта той се върна у дома, събра останалите си вещи и остави на масата бележка. Кратка. Честна. Без обвинения.

Празниците свършиха.
Но за първи път от дълго време той почувства облекчение — като след тежко, но правилно решение.