„А ти изобщо изкара ли пари, за да правиш такива подаръци на семейството си?“

Декември се стовари върху града прекалено рано и прекалено рязко — сякаш някой без предупреждение беше натиснал бутона „празници“. Още в първите дни витрините на търговските центрове светнаха с гирлянди, в подлезите се разнесе аромат на бор и мандарини, а лицата на минувачите приличаха на декор от филм, в който всички отчаяно се преструват на щастливи.

*

Анна вървеше по стъкления пасаж между офис сградите и тази предпразнична суматоха ѝ изглеждаше като подигравка. В чантата си носеше фиша за заплатата, сгънат на четири, но цифрите сякаш изгаряха плата. Годишна премия. Тринадесета заплата. Бонус за сложен проект. Сума, която по принцип би трябвало да радва. Ако не беше едно много неприятно „но“.

У дома, в двустайния им апартамент, това „но“ седеше на дивана с лаптоп в скута и се преструваше, че работи.
Николай — нейният съпруг. Мъжът, когото обичаше вече осем години. С когото беше минала през мъките на стартъп, през раждането и провала на няколко бизнес идеи, през преместването в този град с два куфара и големи надежди. Николай, който през последните три месеца старателно избягваше разговорите за пари, сякаш бяха нещо срамно или опасно.

— Здрасти — каза Анна, събувайки обувките си в антрето. — Ще вечеряш ли?

— Здрасти, Ани. Да, нещо леко. Довършвам един отчет — отвърна той, без да вдига поглед от екрана.

Тя влезе в кухнята, включи чайника и извади от хладилника вчерашните кюфтета.
Отчет. Винаги отчет. Презентация. Събрание. Удобни думи, зад които се криеше тишината. Премиите вече ги нямаше, а лицето на Николай с всяка изминала седмица ставаше все по-напрегнато — сякаш постоянно очакваше лоши новини.

*

Всичко започна през септември. Компанията, в която работеше Николай — голям играч на пазара на логистичен софтуер — попадна под вълна от „оптимизация“. Думата звучеше почти безобидно, дори модерно. Последствията обаче бяха съвсем други. Първо съкратиха маркетинга. После половината програмисти.

Онази вечер Николай се прибра у дома блед. Мълчаливо си наля уиски — нещо, което никога не правеше в делничен ден — и седна на кухненската маса.

— Уволниха Георги. И Димитър. Целия ни отдел, освен мен и Петър.

— Тебе те оставиха? — тогава Анна въздъхна, сякаш току-що беше изплувала на повърхността.

— Да. Засега. Премиите ги орязаха напълно, заплатата я замразиха. Но това е дреболия. Най-важното е, че не ме изхвърлиха.

Анна тогава го прегърна. Пиха за това, че са се разминали. Тя му вярваше. Искаше да му вярва.

Но след седмица, след две, след месец започна да забелязва неща, които не се връзваха. Николай избягваше разговорите за пари. Отговаряше уклончиво. Кимаше, когато тя говореше за почивка, и веднага сменяше темата.

Анна усещаше как между тях бавно се натрупва напрежение — лепкаво, тежко, като въздуха преди буря. И някъде дълбоко в себе си тя вече знаеше: този разговор неизбежно ще се случи.

Тя просто не знаеше колко болезнен ще бъде.

*

Анна разбра, че моментът е дошъл, в онази вечер, когато Николай внезапно каза:

— Слушай… през уикенда трябва да отидем до нашите. Да купим подаръци. Майка ми се обади, намекна.

Той го каза делово, сякаш говореше за купуване на хляб. Анна бавно вдигна поглед към него. Цифрите от нейния фиш за заплата още кънтяха в главата ѝ.

— Подаръци? — попита тя. — Какви точно?

— Ами… обикновени. Нещо хубаво за майка ми. За сестра ми. За децата. Все пак е Нова година.

Той сви рамене и отново се втренчи в лаптопа. И точно в този жест в Анна нещо окончателно се счупи.

— Николай, — каза тя, сядайки срещу него, — а ти изобщо изкара ли пари, за да правиш такива подаръци на семейството си?

Той рязко вдигна глава.

— Какво искаш да кажеш?

— Точно това. Три месеца ми повтаряш, че „всичко е наред“. Избягваш разговорите за пари. А сега изведнъж — подаръци. И, предполагам, не евтини.

— Това е моето семейство — отсече той. — Не мога да отида с празни ръце.

— А аз? — попита тихо Анна. — Аз каква съм ти?

Николай тресна лаптопа.

*

— Недей започва.

— Аз не започвам. Просто искам да разбера: с какви пари смяташ да платиш всичко това?

Той замълча. Прекалено дълго.

— Нали имаш добра премия сега — каза накрая. — Ние сме семейство. Общ бюджет.

Думите увиснаха във въздуха като шамар.

— Значи за теб е нормално да харчиш МОЯТА премия за подаръци на твоето семейство, докато ти „довършваш отчети“? — попита тя бавно.

— Това е временно — отвърна раздразнено той. — Минавам през труден период.

— Ти минаваш през труден период, а аз нося отговорност — гласът ѝ за първи път потрепери. — Плащам ипотеката. Сметките. Мисля за бъдещето. А ти дори не счете за нужно да ми кажеш истината колко печелиш.

— Не съм длъжен да ти се отчитам! — избухна Николай.

— Длъжен си — каза тя твърдо. — Защото живееш и с моите пари. Защото мълча.

Той се обърна към прозореца.

— Прехвърлиха ме на половин работен ден — изрече най-накрая. — Още през октомври. Надявах се, че нещата ще се оправят. Че няма да забележиш.

Анна затвори очи. Всичко си дойде на мястото.

— И реши, че е по-добре да се преструваш, отколкото да кажеш истината?

*

— Не исках да изглеждам като неудачник.

— А изглеждаш като лъжец — отвърна тя спокойно.

Тишината се стовари между тях — тежка и окончателна.

— Няма да платя подаръците за твоето семейство — каза Анна. — Не от скъперничество. А защото ти реши вместо мен. Без разговор. Без честност.

Николай кимна. За първи път — без възражения.

— И още нещо — добави тя. — От утре имаме отделни бюджети. Докато не се научиш да казваш истината.

Той искаше да каже нещо, но замълча.

Анна отиде в спалнята и затвори вратата. Не я тресна. Просто я затвори.

И за първи път от дълго време не почувства нито страх, нито гняв, а тежко, честно облекчение.
Тя беше поставила граница.
И знаеше: нататък няма да е лесно — но ще бъде истинско.