— Майка ми не понася плача му! Решавай: или дом за деца, или си търси ново семейство, — ултиматумът на съпруга прозвуча на третия ден от брака като присъда, от която не спасяват нито любовта, нито надеждата.

— Направи така, че да млъкне! Детето ти пак крещи! Не мога да се съсредоточа върху работата! — Лукас нахлу рязко в стаята и вратата се удари глухо в стената. Лицето му беше изкривено, а в очите му пламтеше сляпа, ледена ярост, от която по гърба на Анна полазиха тръпки.

Тя се сви, притискайки до рамото си Лео, който се задавяше от плач. Беше минала само седмица. Само седмица откакто на пръста ѝ се появи новият, все още чужд пръстен. Преди Лукас беше друг: по-мек глас, по-внимателни докосвания, думи — сладки като мед. Сега я гледаше нея и детето като ненужна, дразнеща пречка, от която искаше да се отърве.

— Сега ще го нахраня, ще се успокои, — прошепна тя, едва помръдвайки устни.
— Успокои ли?! — избухна той. — Майка ми втори ден пие успокоителни! Кръвното ѝ скача! Аз се прибирам от работа без сили! Докога ще продължава това?! Аз няма да издържа така!

*

Той надвисна над нея, широките му рамене закриха светлината от прозореца. От него миришеше на скъпо кафе и на нещо рязко, чуждо — може би напрежение, може би раздразнение. Анна се задушаваше от лепкаво чувство за вина, без дори да разбира за какво се обвинява. Лео беше още съвсем малък, само на три месеца, и опознаваше света чрез плач, болки в коремчето и нуждата от майчините ръце. Как да обясниш това на възрастен човек?

— Лукас… той е още бебе, — започна тя и веднага замлъкна.

— Точно така! ТВОЕТО бебе, — усмихна се подигравателно той. — И в тази къща не му се радват. Омръзна ми. Тези писъци, миризмата на бебешки неща, вечната ти заетост с него. Ние вече сме семейство. Мъж и жена. Мислеше ли, че ще стана бавачка на детето ти?

Анна мълчаливо люлееше сина си, вперила поглед в пода. Студеният линолеум със сивите си петна ѝ беше познат до последната пукнатина.

— Има просто решение, — гласът му стана по-тих, но от това още по-опасен. — Дай го. Дом за деца или временна грижа — все едно. Там ще се погрижат за него. А ние ще започнем да живеем нормално. Като хората. Ти ще се погрижиш за себе си, аз ще осигуря всичко. С дете никога няма да излезеш от този задънен ъгъл. Той е твоят котва.

Тя вдигна очи и не позна човека срещу себе си. Нищо не беше останало от онова лице с фините бръчки край очите, които някога ѝ изглеждаха добри. А той се беше клел. Тогава, в болницата, след пожара, когато тя седеше с Лео на ръце, облечена в стар пуловер, пред останките на изгорелия си апартамент. Кълнеше се, че ще бъде баща, че ще поеме всичко, че ще бъдат семейство.

— Ти обеща… — прошепна тя, а гласът ѝ потрепери.
— Обещах? — изсмя се той, разхождайки се из стаята и грабвайки кутия цигари. — Аз обещах да се грижа за теб. За теб, Анна. А детето е твоя отговорност. Ти трябва да решиш този въпрос сама. Нямаш никого, освен мен. Апартаментът ти изгоря, израснала си в дом, приятелките ти едва се справят. Къде ще отидеш? С дете? Социалните служби бързо ще се намесят. А аз мога да ти дам всичко. Но без него.

Той си тръгна, оставяйки след себе си тежко усещане за заплаха. Анна остана неподвижна, докато Лео, изтощен от плача, не задряма на рамото ѝ. В главата ѝ ехтяха думите: „Дай го. Дом за деца. Проблем.“ Тя стисна малката му ръчичка с трапчинките по пръстите. Част от самата нея. Да го даде. Да го предаде. Като вещ.

*

Тази вечер Лукас пиеше. Първо бира, после силен алкохол. Ставаше все по-шумен и натрапчив. Надникваше в детската стая и гледаше спящия Лео с такова отвращение, че на Анна ѝ прилошаваше.

— Заспал ли е? — мърмореше той. — Само да не се събуди. Да е тихо. Иначе…

Той не я удари. Засега. Но заплахата вече витаеше във въздуха.

Когато най-после заспа тежко на дивана, Анна тихо стана.

Взе предварително приготвената чанта, зави сина си в топло одеяло и излезе в нощта.

Беше влажен и студен ноември. Мокрият асфалт отразяваше светлините в дъжда със сняг. Тя тичаше, докато не се скри под навеса на затворен павилион. Ръцете ѝ трепереха толкова силно, че телефонът едва не падна.

Тя набра номер, който знаеше наизуст.

— Ало? — сънен женски глас.
— Мари-Клер… това е Анна… — прошепна тя. — Извинете, че е толкова късно… Аз съм на улицата. С детето. С вашия… внук. Нямам къде да отида…

— Къде си? — гласът на Мари-Клер веднага стана твърд.
— До стария павилион, на Ривър стрийт…
— Остани там. Тръгвам веднага.

Старата кола спря до тротоара след двайсет минути. Мари-Клер слезе, без дори да е облякла палто, и щом видя Анна с детето, просто я прегърна силно.

*

В къщата беше топло и тихо. Лео не заплака — сякаш усети, че тук може да се диша. Анна разказа всичко: ултиматума, страха, заплахите, дома за деца.

— Правилно си направила, че си тръгнала, — каза Мари-Клер. — И няма да се върнеш там. Никога.

На следващия ден имаше адвокат и социални служби. Не като присъда — а като защита. Лукас звънеше, пишеше: първо заплашваше, после молеше. Анна вече не отговаряше.

След седмица подаде молба за развод.
След месец започна работа в детски център.
Лео растеше, усмихваше се, протягаше ръчички към светлината.

Една вечер Мари-Клер гледаше как Анна приспива сина си и тихо каза:

— Ти спаси не само него. Ти спаси себе си.

Анна се наведе към Лео, целуна го по челото и за пръв път от дълго време усети не страх, а опора.

Тя не избяга.
Тя избра живота.