Смехът избухна в кабинета на нотариуса толкова рязко и неуместно, че дори прахът по старите папки сякаш потрепери.
— Е, Клара, сега вече си богата наследница — Роберт се отпусна назад в креслото и избухна в гръмък смях, без да крие самодоволството си. Смехът беше силен, нагъл, почти обиден. Нотариусът се намръщи, но замълча. — Паднали са ти триони и стари рендета. Можеш да си отвориш работилница или да ги дадеш за скрап, ако имаш късмет.

— Роберт, не ме разсмивай, — Софи прикри устата си с длан, но смехът пак се процеждаше между пръстите ѝ — звънък и подигравателен. — Представям си как ще мъкне този сандък из целия град. Клара, да ти извикаме ли хамали? Или сама ще се справиш с цялото си „богатство“?

Ноктите ѝ бяха лакирани в яркорозово, косата ѝ — старателно оформена на къдрици, а от нея се носеше сладникав, задушлив парфюм. Софи се притискаше към рамото на Роберт — демонстративно, почти предизвикателно, сякаш маркираше територията си.
Клара седеше срещу тях — в старо сиво палто, с ръце, положени върху коленете. Тя не ги гледаше. Погледът ѝ беше прикован към прозореца, където ноемврийският дъжд размиваше града в безформено сиво петно, и мълчеше. В това мълчание имаше повече болка, отколкото във всеки вик.

*

Нотариусът неловко се прокашля и отново се наведе над документите.
— Съгласно завещанието, Роберт Мартин получава къщата със земята и спестяванията, намиращи се по сметката на покойния. Клара Бауер получава дървен сандък с инструменти, спестовна книжка, открита на нейно име през хиляда деветстотин осемдесет и седма година, както и запечатан плик. Пликът трябва да бъде отворен тук, в присъствието на всички страни.

— А това за какво е? — Роберт вече прелистваше документите за къщата. — Какъв още плик? Баща ми на стари години съвсем ли е превъртял?

— Това е била волята на покойния, — спокойно отвърна нотариусът и подаде на Клара пожълтелия плик със сургучен печат.

Софи се наведе към Роберт и му прошепна нещо на ухото. Той се усмихна.
— Роби, — каза тя вече на глас, — хайде да продадем къщата веднага. Ще стигне за апартамент в центъра, ще останат пари и за кола. Или направо да отидем в Ница — там имотите сега поскъпват.

Клара счупи сургуча. Хартията тихо изхрущя. Тя разгъна писмото. Почеркът беше неравен, треперещ, сякаш ръката се е колебаела.

Първият ред я удари право в гърдите.
Дъхът ѝ секна, пред очите ѝ притъмня.

„Клара, знаех всичко. За Софи. За това как той те напусна, докато аз още лежах жив в леглото…“

Клара застина, усещайки как въздухът в стаята изведнъж натежа и се сгъсти.
Тя вдигна очи — и точно в този момент Роберт нетърпеливо изрече:

— Е, какво пише? Чети вече.

А тя още дори не беше стигнала до най-страшното…

…но писмото преобърна всичко

Клара продължи да чете бавно, сякаш всяка дума тежеше повече от хартията, върху която беше написана.

„Виждах как носеше последните пари за лекарствата ми. Виждах как в аптеката лъжеше, че си забравила картата, само и само да ги купиш. И виждах как по същото време синът ми вечеряше по ресторанти с друга жена.“

Роберт престана да се усмихва.
Той се вгледа внимателно в лицето на Клара — и за първи път нещо го обезпокои.

*

— Какъв е този театър? — изсумтя той. — Може ли без тази мелодрама?

Клара не отговори.

„Ти беше за мен като дъщеря. Единственият човек в този дом, който не ме лъжеше в очите. Сандъкът не е боклук. Това е моят живот и твоята защита. Всичко, което е в него, и всичко, което е записано на твое име, ти принадлежи по право.“

Софи рязко се изправи.
— Роберт, чуваш ли какво говори? Прави ѝ цял спектакъл!

Клара вдигна поглед.
— Изчакай, — каза тихо и отново се върна към писмото.

„Къщата оставих на него — нека си мисли, че е спечелил. Но къщата вече е обременена. Всички документи са в сандъка. Също и пълномощното, и копията от преводите. Ще разбереш, когато го отвориш.“

В кабинета се спусна оглушителна тишина.

— Какво значи „обременена“? — остро попита Софи.

*

Нотариусът бавно свали очилата си.
— Това означава, че имотът наистина преминава към Роберт Мартин… но със задължения. Размерът на задълженията почти двойно надхвърля пазарната стойност на имота.

Роберт пребледня.
— Това е грешка.

— Не, — спокойно отвърна нотариусът. — Документите са изрядни.

Клара сгъна писмото и го прибра обратно в плика.
— Сега всичко е ясно, — каза тя с равен глас. — Сандъкът не беше подигравка. Беше предупреждение.

Тя се изправи.
Старото сиво палто изведнъж престана да бъде просто палто — то се превърна в символ на това, че е оцеляла.

— Ще си взема нещата, — добави Клара. — И живота си също.

Роберт я гледаше така, сякаш я виждаше за първи път.
Софи стисна ръката му, но той дори не го забеляза.

А Клара вървеше към вратата и за първи път от много години знаеше със сигурност:
тя не си тръгваше с празни ръце — тя си тръгваше свободна.