— Защо подът не е измит? А къде е вечерята? —
Лукас хвърли куфарчето си на дивана и огледа стаята с хладен, преценяващ поглед, сякаш проверяваше витрина, а не собствения си дом. — Съвсем си престанала да се грижиш за себе си!

Анна замръзна до печката. Беше вече далеч след полунощ, а тя все още чакаше съпруга си с топла вечеря — както се чака последният влак, упорито отказвайки да повярваш, че няма да дойде. От Лукас се носеше аромат на чужд парфюм — фин, скъп, напълно различен от любимата ѝ ванилия. Този аромат болеше повече от думите.

— Лукас, звънях ти цяла вечер. Къде беше? — попита тя, опитвайки се гласът ѝ да не трепери.

— Стига с тези разпити! — измърмори той раздразнено. — Задържаха ме на работа. Телефонът ми падна.

*

Анна мълчаливо постави на масата чинията със запеканка. Лукас разбърка храната с отвращение, сякаш търсеше повод за още една обида.

— Пак тази мазна гадост. Чудо е, че още не си се превърнала в хипопотам с такова хранене, — изсумтя той. — Софи от нашия офис знае как трябва да изглежда една жена.

— Софи? Тази, която ти пише всеки ден? — тихо попита Анна, усещайки как всичко в нея изстива.

Лукас завъртя очи.

— Не започвай. Тя е просто колежка. И между другото — поддържана. Не като теб — по халат и чехли, като сива мишка.

Анна преглътна буцата в гърлото си.

— Мога да отслабна, ако това е толкова важно за теб…

— Вече е късно, — хвърли той и излезе от кухнята.

Тя остана сама на масата, изтощена. Някога Лукас ѝ казваше, че обича формите ѝ. Че е истинска жена. Сега тези думи звучаха като подигравка.

Телефонът на Лукас, забравен на масата, завибрира.
Съобщение от Софи: „Утре по същото време? ❤️“

С треперещи ръце Анна отключи телефона — паролата беше рожденият ден на съпруга ѝ. Разговорът се отвори веднага. Съобщения. Снимки. Целувки. Легло. И във всяко — предателство.

Тя изключи телефона. В гърдите ѝ — празнота. Три години брак. Три години след смъртта на родителите ѝ, когато Лукас беше станал нейната опора.

Той настоя за скромна сватба — „не е време за разточителство“. Настани се в нейния апартамент — „защо да харчим пари“. Радваше се на вилата, наследена от родителите ѝ: „ще я продадем и ще вложим парите в бизнес“. Тогава това изглеждаше като грижа. Сега — като завземане.

Анна се приближи до огледалото в банята. Уморено лице. Чужда жена.

*

— Стига, — прошепна тя на отражението си. — Стига да бъда изтривалка.

На сутринта Лукас беше необичайно мил. Донесе ѝ кафе, както в първите години.

— Сгреших. Работа, нерви. Прости ми.

Анна кимна.

— Прав си за вилата. Нека я продадем. Но първо искам да отида там. Да взема нещата на мама.

Лукас се усмихна прекалено бързо.

— Разбира се! Аз ще се заема с купувачите. Ще уредим всичко бързо.

Прекалено бързо, помисли си Анна.

На гробището беше тихо.

— Вие бяхте прави, — прошепна тя пред гробовете. — Аз не исках да слушам.

Съобщение от Лукас:
„Къде си? Утре показвам вилата. Не протакай.“

Анна не отговори. Вместо това набра номера на стар приятел на баща си — опитен брокер.

— Жан-Пиер, имам нужда от помощ. И всичко да остане конфиденциално.

Тя затвори и погледна вилата, където беше минало детството ѝ.

В този момент зад гърба ѝ се чу звукът на приближаваща кола.

Анна се обърна.

*

Тя разпозна колата веднага. Жан-Пиер беше пристигнал по-рано, отколкото беше обещал. Анна пое дълбоко дъх — път назад вече нямаше.

Телефонът отново иззвъня.

— Защо не вдигаш?! Купувачите вече идват! — в гласа на Лукас се усещаше раздразнение.

— Казах ти — не днес. Аз съм тук, — отговори тя спокойно.

— Какво значи „тук“?

— На вилата. С документите.

Тя затвори разговора.

Четиридесет минути по-късно Лукас нахлу в двора, тръшвайки вратата на колата.

— Какво правиш?! Подлагаш ме!

— Не, — погледна го Анна спокойно. — Просто за първи път не живея за твое удобство.

Жан-Пиер отвори папката.

— Имотът е изцяло записан на името на Анна. Наследство. Вие нямате никакво законово право да се разпореждате с него.

Лукас пребледня.

— Това са само формалности… Ние сме семейство.

Анна се усмихна леко — без гняв.

— Семейство не означава изневяра и унижение.

*

Той се наведе към нея:

— Ще съжаляваш. Сама няма да си нужна на никого.

Преди тези думи щяха да я пречупят. Сега — не.

— Аз вече бях сама, Лукас. До теб.

Седмица по-късно той мълчаливо събираше вещите си в нейния апартамент. Без сцени. Без крясъци.

— Ще подам молба за развод, — каза той на вратата.

— Знам. Но поне сега — честно.

Вратата се затвори.

Анна стоеше до прозореца с чаша кафе — без захар, както някога. Навън беше обикновен ден. И в тази обикновеност имаше свобода.

Тя не продаде вилата. Ремонтира къщата, засади цветя, покани приятели. Своите.

Понякога улавяше отражението си в огледалото и виждаше жена с изправен гръб и жив поглед.

Тя вече не трябваше да доказва нищо на никого.

Защото най-накрая
избра себе си.