— Апартаментът ще го оформим НА ДВАМА, защото така НЕ Е РЕДНО — мъжът ти живее без никакви права, — усмихна се подигравателно свекървата, бавно намествайки масивните пръстени на пръстите си, сякаш вече ги пробваше върху нещо чуждо.

Анна Мюлер усети как нещо болезнено се сви вътре в нея.
Тя обичаше дома си. Не — не просто го обичаше. Тя се държеше за този двустаен апартамент като за въздух: без него животът губеше опора и смисъл. Ипотека, две работи, допълнителна работа

*

вечер, редки почивни дни, умора, пропита до костите. А после — дългоочакваният запис в имотния регистър:
„Собственик — Анна Мюлер“.
Черно на бяло. Без никаква „съпружеска собственост“.

— Всяка плочка в банята са моите сълзи, — шегуваше се Анна, когато показваше апартамента на приятелките си.

И това не беше метафора. Тя плачеше в препълнените автобуси, броейки стотинките; плачеше от изтощение след нощни смени. Но сега домът ѝ ухаеше на свобода.

Именно тук вече живееше Даниел.
Първо — риза „за утре“. После — четка за зъби. А след половин година просто остана.

— При теб е по-удобно — беше казал тогава. — И по-близо до офиса.

Анна въздъхна. Тя го обичаше.

*

Даниел беше програмист. Умееше красиво да говори за бъдещето, носеше кафе в леглото, говореше за сватба като за нещо напълно естествено.

После се появи Хелена.
Поддържана, хладна, с безупречен маникюр.

— Казвай ми просто Хелена — каза тя.
И веднага добави:
— Но с уважение.

С ежеседмичните посещения дойдоха и забележките:

— Диванът е твърде тъмен.
— Кухнята е тясна, но после ще я разширите.
— Даниел обича борш с говеждо.

Анна търпеше.
До една вечер.

Хелена седеше в нейната кухня, спокойно наливайки чай.

— Аз и Даниел си помислихме — каза тя. — Време е апартаментът да се оформи на двама ви.

*

— Моля? — Анна не разбра веднага.

— Семейството е общо. А така е неловко — мъжът живее без права.

— Апартаментът е мой. Купих го преди да се запозная с Даниел.

— И какво от това? — сви рамене Хелена. — А ако има развод? Няма да изхвърлим сина ми на улицата, нали?

В този момент от стаята излезе Даниел.

— Анна, не започвай. Майка ми е права.

Анна отиде в банята и дълго се гледа в огледалото.

Седмица по-късно — търговски център.
Кафе-щанд.
И разговор, който не биваше да чуе.

— Най-важното е, че засега нищо не подозира — каза Даниел.
— След сватбата ще прехвърли апартамента — отвърна Хелена. — Поне наполовина.

Анна стоеше, без да диша.

*

Вечерта попита:

— Ако не прехвърля апартамента, пак ли ще се ожениш за мен?

— Разбира се — усмихна се той. — Просто… така ще е по-правилно.

— А в търговския център и там ли ми се е причуло?

Той пребледня.

— Ти… чу?

— Всичко.

Тишина.

— И сега какво? — прошепна той.

Анна бавно се изправи. Погледна го — и ясно разбра, че в този момент не се решава тяхното бъдеще, а нейният живот.

— Сега… — каза тя.

И в този миг ключалката на вратата щракна.

*

Анна тихо затвори вратата на спалнята зад себе си. Не от жал — от уважение към себе си. Вътре нямаше болка. Имаше яснота.

Даниел седеше в кухнята и гледаше в отдавна изстиналото кафе.

— Сериозно ли говориш? — попита, когато тя излезе с чантата. — Заради това ли рушиш всичко?

— Не — спокойно отговори Анна. — Благодарение на това разбрах всичко.

— Мама просто се тревожи.

— За теб или за апартамента ми?

Той замълча.

— Давам ти време да си събереш нещата. До вечерта — каза тя. — Няма да сменям ключалките. Аз ти вярвах.

— Изгонваш ли ме?

— Не. Връщам си дома.

Тя излезе.

В малко кафене телефонът ѝ завибрира.

Хелена.

— Анна, това е недоразумение.

*

— Не. Всичко е ясно.

— Искахме най-доброто.

— За кого?

— За семейството.

— Семейството означава уважение към границите. Не планове за чужда собственост.

— Ти си неблагодарна! — избухна Хелена.

— А аз исках да бъда обичана, а не „оформяна“.

Анна затвори.

Вечерта в коридора стояха чанти.

— Събрах всичко — каза Даниел. — Няма ли да размислиш?

Анна го погледна и за първи път не почувства нищо.

— Не. И се радвам, че чух онзи разговор. По-добре сега, отколкото после — по съдилищата.

— Ще съжаляваш.

Анна затвори вратата.

— Не — каза тя в тишината. — Аз се спасих.

 *

След месец смени ключалките.
След два — пребоядиса кухнята.
Купи нов диван. Свой.

— Не те ли беше страх? — попита приятелка.

Анна се усмихна.

— Страх ме беше да остана и един ден да се събудя в апартамент, който вече не е мой. В нито един смисъл.

Това беше нейният дом.
Нейният избор.
Нейният живот.

И оттук нататък никой нямаше права над нея.