Родителите на богат жених поканили бедната майка на булката в скъп ресторант — и изчезнали, без да платят сметката. Тя била принудена да я изплати с труд…

Това утро започна както обикновено — и точно затова изглеждаше измамно спокойно. В уютния двустаен апартамент на четвъртия етаж всичко следваше добре познатия ритуал: звънът на лъжичките по чашите, щракването на тостера, шумът на течащата вода и приглушеният смях, който сякаш слепваше стените една за друга. Въздухът беше изпълнен с познати аромати — силно кафе, прясно изпечен хляб и лек цветен парфюм, идващ от Алис, която прелиташе от стая в стая като пеперуда преди първия си полет, пробвайки бижута.

*

Мария стоеше пред старото тоалетно огледало в коридора и за кой ли път оправяше яката на единствената си елегантна блуза — проста, сдържана, пазена за специални поводи. А тази вечер беше точно такъв. Тя проверяваше всяка гънка, сякаш съдбата на целия ден зависеше от тази яка.

До нея се въртеше Алис — на двадесет години, пълна с живот, енергия и мечти. Денят беше важен: официалната среща с родителите на годеника ѝ.

— Мамо, как мислиш? Тези обеци подхождат ли? — попита тя, вдигайки две малки перли, блестящи на утринната светлина.

— Прекрасни са, скъпа моя — отвърна Мария, гледайки я с гордост и лека тъга. — Днес ще изглеждаш като истинска принцеса. Или дори като кралица.

Алис се засмя и се завъртя в новата си рокля с цвят на море — дълбок, наситен, невъзможен за пренебрегване. Платът следваше движенията ѝ, създавайки усещането, че тя стъпва върху вълни.

*

— Знаеш ли, мамо — каза тя замислено, — понякога ми се струва, че времето лети толкова бързо, че дори не успяваме да го забележим. Вчера бях дете… а днес отивам да се запозная с родителите на годеника си. Толкова е странно…

Сърцето на Мария се сви болезнено. Малкото ѝ момиче наистина беше пораснало. Вече не беше детето, което искаше приказки преди сън или се страхуваше от тъмното. Пред нея стоеше млада жена — уверена, влюбена, готова да изгради собствения си живот.

— Ох, този твой Пол… — въздъхна Мария, сядайки на износения диван.

Очите на Алис светнаха.

— Мамо, той е прекрасен! Вчера ми донесе цветя без повод. И казва, че след сватбата ще живеем близо до теб. За него семейството е най-важното.

— А родителите му? — попита Мария предпазливо, усещайки смътно безпокойство.

— Силви и Оливие Лоран? Много успешни хора. Имат бизнес, голяма къща извън града. Понякога ме гледат малко… странно. Но Пол казва, че така се уверяват дали съм подходяща за сина им.

*

Думите увиснаха във въздуха. Мария почувства нещо тревожно, но не искаше да разваля настроението на дъщеря си.

— Тогава всичко ще бъде наред — каза тя тихо.

Изведнъж Алис стана сериозна.

— Мамо… защо никога не си се омъжвала? Ти си красива, умна… защо никой не ти е станал съпруг?

Въпросът я удари като гръм. Мария рязко се изправи и се обърна към прозореца.

— Просто не съм срещнала правилния човек — отвърна тя след пауза. — А после… отгледах теб. Ти беше целият ми живот.

— Но аз имам баща… кой е той?

Леден тръпка премина по гърба на Мария.

— По-добре да проверим дали всичко е готово — каза тя бързо. — Не бива да закъсняваме.

Останала сама, Мария се подпря на хладилника и затвори очи. Име, което си беше забранявала в продължение на двадесет години, изплува в съзнанието ѝ.

Виктор.

*

Някога беше съвсем друга — млада студентка в консерваторията, живееща чрез музиката. Виктор влезе в живота ѝ като буря: по-възрастен, уверен, винаги елегантно облечен.

— Свирите така, сякаш музиката извира направо от душата ви — беше ѝ казал след концерт, поднасяйки ѝ бели рози.

Три месеца щастие. Ресторанти. Обещания. И мелодия, написана за него.

— Това е нашата песен — шепнеше тя.

— Нашата — отвръщаше той.

После всичко се срина. Смях. Женски гласове. И студеният му поглед.

— Омръзна ми твоята глупава музика — хвърли той.

Под дъжда Мария замина при баба си Ан Дюпон, с един-единствен куфар и разбито сърце.

Месец по-късно разбра, че е бременна.

— Детето е благословия — каза бабата.

И Мария издържа.

*

Годините минаха. Алис порасна. Появи се Пол — богат, поддържан, внимателен. Но Мария още от първия миг почувства, че нещо не е наред.

— Родителите ми искат да се запознаят с вас — каза Пол. — Канят ви в ресторанта „Златният лъв“. Това е семейна традиция.

По същото време, в луксозна вила, се водеше друг разговор.

— Сигурен ли си, че ще разбере намека? — попита студено Силви.

— Без съмнение — усмихна се Оливие. — Ще поръчаме най-скъпото и ще си тръгнем.

Ресторантът блестеше от разкош. Въпросите валяха: работа, доходи, жилище.

— Работнически квартал? — отбеляза Силви с презрение.

Ястие след ястие. Вино. Омар. Мария почти не ядеше.

— Извинете, трябва да изляза за малко — каза Силви.

— Спешно обаждане — добави Оливие.

Те си тръгнаха.

Минаха двадесет минути. После четиридесет.

— Извинете… знаете ли къде са моите придружители? — попита Мария сервитьора.

*

Сервитьорът — висок мъж с безупречна стойка — се поколеба за миг, после отвърна с тих глас:

— Госпожо, вашите гости напуснаха ресторанта преди около четиридесет минути. Помолиха ни да ви предадем, че са били принудени да си тръгнат по спешност.

Пред очите на Мария притъмня.

— А сметката?… — прошепна тя.

Сервитьорът постави на масата кожена папка. Сумата ѝ спря дъха.

— Това трябва да е грешка… те не можеха…

— Сметката е записана на вашата маса — отвърна спокойно той.

Приближи се управителката.

— Можем да предложим разсрочено плащане… или временна помощ в кухнята и в салона.

Унижението изгаряше отвътре.

*

— Съгласна съм — каза Мария тихо.

Престилката беше тежка, чужда. Тя миеше чаши, бършеше маси под безразличните погледи на клиентите.

„За Алис“, повтаряше си тя.

Късно през нощта излезе на студената улица и заплака за първи път от много години.

Телефонът завибрира.

„Мамо, как мина? Притеснявам се…“

— Трябва да поговорим — каза Мария.

Алис слушаше в тишина.

— Направили са го нарочно?

— Да.

Разговорът с Пол беше кратък.

— Майка ми е искала да ви подложи на изпитание — каза той.

— А ти знаеше ли? — попита Алис.

Той отвърна поглед.

*

Два дни по-късно пръстенът лежеше на масата.

— Избирам теб, мамо. И избирам себе си.

След няколко месеца Мария отново свиреше на пиано. Музиката се беше върнала.

Алис се усмихваше от първия ред.

След концерта един мъж се приближи и каза:

— Свирите като човек, който е живял много… и въпреки това е запазил светлината.

Мария се усмихна.

Животът не беше станал приказка.
Но отново беше нейният.